И все пак писалката продължава да се плъзга по листа. Трябва да пиша, каквото и да става.
Сряда, 14 ноември
Сутринта на закуска попитах Бен дали някога е носил мустаци. Все още се чувствах объркана, двоумях се кое е истина и кое не. Бях се събудила рано и за разлика от предишните дни не си бях помислила, че още съм момиче. Възприемах се като зряла жена. Определено сексуална. В главата ми се въртеше въпрос, но не от рода на „Защо в леглото до мен има мъж?“, а по-скоро „Кой е той?“ и „Какво сме правили?“
В банята се бях ужасила от отражението си, но снимките сякаш отговаряха на реалността. Видях името на мъжа — Бен — и то ми се стори някак познато. Моята възраст, бракът ми — сякаш ми се напомняше за тези факти, а не се сблъсквах с тях за пръв път.
Доктор Наш ми позвъни почти веднага след като Бен тръгна на работа. Каза ми къде е дневникът и че ще дойде да ме вземе, за да ме заведе на изследване със скенер. След като затворих, веднага намерих дневника и го прочетох. Натъкнах се на факти, които смътно си спомнях. Дребни останки от нещо преживяно бяха оцелели в паметта ми, след като нощта бе отминала.
Може би затова исках да бъда сигурна, че неясните следи отговарят на истината.
— Бен — попитах аз, — някога носил ли си мустаци?
— Какъв странен въпрос!
Той тъкмо слагаше захар в кафето си, оставено леко встрани от разтворения вестник. Почувствах се неловко. Колебаех се доколко да се разкрия.
— Аз просто… Яви ми се някакъв спомен. Или поне така ми се струва.
Това го накара да вдигне очи; усмихнатото допреди миг лице сега изразяваше загриженост. Лъжичката спря да описва кръгове в чашата.
— Спомен? — повтори той.
— Да — отвърнах аз. — Така ми се струва.
В главата ми се заредиха образи, които бях описала предишния ден — неговите мустаци, голото му тяло, ерекцията му, — а и други, които си бях спомнила вчера. Ние двамата в леглото. Целуваме се. Уловени от кратък проблясък, образите отново потънаха в дълбините. Внезапно изпитах страх.
— Стори ми се, че си те спомням с мустаци.
Той се усмихна и сведе очи към вестника. Физически усетих как нещата ми се изплъзват. Може би всичко, което бях прочела в дневника, е лъжа. Плод на въображението. В края на краищата нали съм писателка, помислих си аз. Или поне съм била.
Тавтологията в собствените ми аргументи ме зашемети. Мислех си, че съм писала романи, измислени истории, следователно убеждението, че съм била писателка, можеше също да е илюзорно. Зави ми се свят.
И все пак ми се стори достоверно, повторих си за пореден път. Плюс това умеех да пиша по десетопръстната система. Или поне бях написала, че мога…
— Имал ли си мустаци? — повторих отчаяно. — Защото… за мен е важно…
Той затвори очи и взе да хапе долната си устна; смешно ми стана как се преструва, че се съсредоточава.
— Може би веднъж. За кратко. Беше преди години. Забравил съм… — Но ето че започна да кима. — Да, всъщност. Май наистина се навих. Но за не повече от десетина дни. Отдавна беше.
Кимнах на свой ред, от облекчение. Почвата под краката ми доби устойчивост.
— Добре ли си? — попита той с усмивка и аз отговорих утвърдително.
По-късно доктор Наш ме откара до университета. Когато се обади сутринта, ми каза, че ще ме вземе около един на обяд.
— Гледай да хапнеш нещо — беше ме предупредил той. — Няма да попречи на изследването. Ще те заведа при мой колега, доктор Пакстън. Той е специалист в областта на функционално образната диагностика при пациенти с твоите проблеми.
— Добре — бях се съгласила аз.
И ето че вече седяхме в колата му и чакахме колоната коли да тръгне.
— Вчера обаждах ли ти се? — попитах и той потвърди.
— Чела си дневника.
— Почти целия. Наложи се да прескачам на места. Вече е доста дълъг.
Той изглеждаше заинтригуван.
— Кои места пропускаш?
Помислих, преди да отговоря.
— Някои пасажи са ми познати. Сякаш ми напомнят за неща, които вече са ми известни. Защото съм си ги спомнила…
— Това е хубаво — каза той и ме погледна. — Много хубаво дори.
Без малко да се изчервя от удоволствие, затова попитах:
— За какво ти звънях вчера?
— Искаше да знаеш дали наистина си написала роман.