— И какъв е отговорът?
Той се обърна към мен. Усмихваше се.
— Да. Написала си.
Колите потеглиха и ние ги последвахме. Почувствах облекчение. Значи записаното в дневника е истина. Сигурна бях. Порадвах се на приятното чувство, докато пътувахме с колата.
Доктор Пакстън ми се стори по-възрастен, отколкото очаквах. Направи ми впечатление сакото му от туид и белите косми, стърчащи от носа и ушите му. Имаше вид на човек, прехвърлил възрастта за пенсия.
— Добре дошли в центъра по образна диагностика на „Винсънт Хол“ — приветства ме той веднага щом доктор Наш ме представи и без да ме изпуска от очи, намигна и разтърси ръката ми. — Не се тревожете — добави. — На думи звучи по-помпозно, отколкото е в действителност. Заповядайте да ви разведа. Ще бъда ваш гид.
Влязохме в сградата.
— Прикрепени сме и към болницата, и към университета — сподели той, когато минахме през главния вход. — Което е и благословия, и проклятие едновременно.
Забелязах, че носи малък син дисплей на ревера на сакото си. За да отчита радиацията, предположих. И се запитах дали цветът се променя, когато има опасност да превиши допустимата доза облъчване. Алармена система, като канарчето в клетка, което носят в мините.
— Сериозно ли говорите? — промълвих.
Човекът бе проявил желание да ми помогне. А аз държах да съм любезна.
— Всеки поръчва да свършим каквото му скимне — засмя се той. — А никой не иска да плаща.
Озовахме се в чакалня с пръснати столове, списания, каквито имаше и у дома — но още и „Живот в провинцията“ и „Мари Клер“, — и пластмасови чаши от напитки. Обстановката навеждаше на мисълта, че тук наскоро е имало купон, но всички са се изнесли набързо. Доктор Пакстън спря пред друга врата.
— Да ви покажа ли контролната зала?
— Да — отвърнах, — ако обичате.
— Функционалният ядрено–магнитен резонанс е сравнително нов метод — обясни той, като ме въведе. — Чували ли сте за ядрено–магнитен резонанс?
Намирахме се в малко помещение, осветено единствено от призрачния отблясък на панела с монитори. Едната стена представляваше прозорец, който гледаше към друга стая, заета от голяма цилиндрична машина с легло, което се подаваше от отвора като език. Започна да ме обзема страх. Нищо не знаех за този апарат. Нали нямах памет, откъде можех да знам?
— Не — отвърнах.
Лекарят се усмихна предразполагащо.
— Ядрено–магнитният резонанс прилича на рентген, с който се изследва човешкото тяло, а ние тук проследяваме как работи то. Самите процеси в действие.
— При съмнение за тумор — обади се доктор Наш — се прави скенер на главата, за да се локализира образуванието, да се установи коя част от мозъка е засегната. Тоест фокусираме се върху структурата. Функционалният ядрено-магнитен резонанс ни позволява да видим коя част от мозъка се активира в хода на изпълнение на определени задачи. При теб искаме да видим как мозъкът обработва спомените.
— Тоест кои части се мобилизират — добави доктор Пакстън. — Къде се движат телесните течности.
— Ще помогне ли? — попитах аз.
— Надяваме се да ни насочи към мястото на увреждането — отвърна доктор Наш. — Ще разберем какво се е объркало. И кое не работи както трябва.
— А ще ми помогне ли да си възвърна паметта?
Той направи пауза, но все пак отговори.
— Надяваме се.
Свалих брачната си халка и обеците и ги сложих в пластмасова кутия.
— Ще трябва да оставите и чантата си при нас — каза доктор Пакстън, после поиска да знае дали някъде нямам пиърсинг. — Длъжен бях да попитам — обясни той. — Нямате представа какви инциденти съм имал! Освен това машината ни е доста шумна. — Той ми подаде комплект жълти тапи за уши. — Готова ли сте?
— Не знам — поколебах се аз. Страхът ми нарастваше. Стаята сякаш се смали, притъмня, през стъклото се виждаха само очертанията на скенера. Имах чувството, че съм го виждала и преди или поне подобен апарат. — Нещо ме плаши.
Доктор Наш дойде до мен и сложи ръка върху моята.
— Напълно безболезнено е. Може да те подразни единствено шумът.
— Безопасно ли е? — попитах.
— Напълно. През цялото време и аз ще бъда тук, от другата страна на стъклото. Ще те наблюдаваме непрекъснато.
Сигурно си е проличало, че още не мога да се реша, защото доктор Пакстън се опита да ме успокои.
— В сигурни ръце сте, скъпа моя. Нищо не ви застрашава. — Усмихна се и добави: — Можете да приемете, че спомените ви са се изгубили някъде в главата ви. С тази машина ще се опитаме да ги намерим.