Беше студено — макар да ме бяха завили с одеяло, — а тъмнината изглеждаше още по-плътна, прорязана от една-единствена мигаща червена лампичка и огледалото в рамка, което висеше на сантиметри над главата ми под такъв ъгъл, че да отразява образа от монитора извън зрителното ми поле. Освен тапите за уши си сложих и слушалки, за да могат лекарите да разговарят с мен, но за момента те мълчаха. Не чувах нищо, освен приглушено бръмчене, звука от дишането ми, тежко и затруднено, и туптенето на сърцето ми.
В дясната си ръка държах крушовидна помпичка, пълна с въздух.
— Стискате, ако искате да ни кажете нещо — беше ме инструктирал доктор Пакстън. — През стъклото няма как да чуваме гласа ви.
Погладих гумената повърхност и зачаках. Исках да затворя очи, но ме бяха предупредили да гледам в екрана. Формовани късове твърд дунапрен придържаха главата ми неподвижно. Не можех да помръдна, дори да исках. Одеялото отгоре ми приличаше на покров.
Тишина. Последвана от прищракване. Дори през тапите бе толкова оглушително, че се стреснах. Последва второ и трето. Бумтене от сърцевината на машината — или в главата ми. Нямаше как да позная. Пробуждащ се звяр, застинал миг преди атаката. Хванах по-здраво гумената круша, решена да не прибързвам. До слуха ми на тласъци достигаше шум като от аларма или бормашина, отново и отново, толкова силен, че разтърсваше цялото ми тяло при всеки пореден залп. Затворих очи.
Глас в ухото ми.
— Кристин. Отвори очи, ако обичаш. — Значи наистина ме наблюдаваха. — Не се тревожи, всичко е наред.
„Наред ли?“ — щеше ми се да попитам. Какво ли разбират те? Имат ли представа какво е да живея в това чуждо за мен тяло в някакъв град, от който нямам спомен, сред хора, които виждам за пръв път. Нося се без посока, помислих си, накъдето и да се обърна, нямам стабилна опора, вятърът ме отвява, накъдето пожелае.
— Погледни картините — обажда се друг глас, този на доктор Наш. — Прецени какво виждаш и го формулирай наум. Не го изричай на глас.
Отворих очи. В малките огледала над мен се редяха рисунки. С черен туш върху бял лист. Мъж. Стълба. Стол. Чук. Безмълвно произнасях всяко название и ето че на мястото на картините се появи надпис. Благодаря! Сега се отпусни! Това също си го повторих, за да не се отплесва мисълта ми, като в същото време недоумявах как очакват да се отпусна в търбуха на тази машина.
На екрана се появи следващата задача. Припомни си минало събитие. На долния ред просветна „Купон“.
Затворих очи.
Опитах се да се пренеса на купона, за който си бях спомнила, докато двамата с Бен наблюдавахме зарята. Постарах се да извикам видението как стоя на покрива с моята приятелка, да чуя шума от веселбата на етажа под нас, да вдишам лютивия дим от фойерверките.
Образите, които се появиха, изглеждаха нереални. И сама можех да се сетя, че не идват от паметта, а от въображението ми.
Извиках лицето на Кийт, начина, по който бях възприела пренебрежението му, но нищо не се получи. Отново бях изгубила тези спомени. Бяха пропаднали сякаш завинаги, но сега поне знаех, че съществуват някъде в главата ми, макар и недостижими.
Насочих мисълта си към празненствата от моето детство. Рождени дни с мама и леля, с моята братовчедка Луси. Туистър. Музикални столове. Музикални статуи. Майка ми, заобиколена от торбички с лакомства, които ще се превърнат в награди за победителите. Сандвичи с домашен пастет от месо или риба, филии с внимателно изрязани корички. Мелба и желиран крем.
Спомних си бяла рокля с бухнали ръкави, чорапки с къдрички, черни обувки. Косата ми още не е потъмняла, на масата пред мен има торта със свещички. Поех дълбоко въздух, приведох се напред и духнах. Вдигнаха се струйки пушек.
Последваха видения от друго тържество. Намирам се у дома, чисто гола надничам от прозореца на стаята ми. Около седемнайсетгодишна съм. Долу, на улицата, са сложени импровизирани маси в дълги редици, отрупани с подноси рулца, наденички в пухкаво тесто и сандвичи, кани с портокалов сок. Пред къщите се развява националното знаме, гирлянди от флагчета висят по прозорците. Сини. Червени. Бели.
Пълно е с деца, маскирани като пирати, магьосници, викинги, а възрастните се опитват да ги разделят на отбори за надбягването с яйце в лъжица. Майка ми е на отсрещния тротоар, връзва плаща на Матю Соупър, баща ми седи точно под моя прозорец, отпива от чаша с плодов сок.