— Върни се де, стига си зяпала — вика ме глас.
Обръщам се. Дейв Соупър седи на моето тясно легло под плаката на любимата ми момичешка банда „Слитс“. Омотал се е в чаршафа, по който личат следи от кръв. Не бях му признала, че ще ми е за пръв път.
— Няма — отвръщам. — Ставай и се обличай, преди да са дошли майка ми и баща ми!
Той избухва в смях.
— Е, не бъди такава!
Нахлузвам джинсите си.
— Не — повтарям аз и посягам да си взема фланелката. — Ставай. Моля те.
Той изглежда разочарован, макар че не ми е ясно какво очаква. Изненадана съм, че се случи — което не означава, че стана против желанието ми, — и сега искам да остана сама. Вината не е негова.
— Добре де — съгласява се той и се изправя.
Тялото му е белезникаво и мършаво, пенисът му — направо смешен. Обръщам се настрани, докато се облича, пак поглеждам през прозореца. Животът ми вече ще е различен, мисля си. Преминах една граница и сега не мога да се върна назад.
— Тръгвам си — казва Дейв, но аз не му отвръщам. Не се и обръщам, докато не чувам, че е затворил вратата.
Глас в ухото ми ме върна в настоящето.
— Дотук добре. Пускаме ти едни фотоси, Кристин — предупреждава ме доктор Пакстън. — Поглеждаш и си казваш наум какво виждаш, нали така. Готова ли си?
Преглътнах на сухо. Почудих се какво се готвят да ми покажат. Предмети или хора? Какви капани да очаквам?
Да, отвърнах мислено и започнахме.
Първо се появи черно-бяла снимка. Четири-петгодишно момиченце в прегръдките на жена. То сочеше нещо, и двете лица бяха усмихнати; в дъното, където фокусът се губеше, се виждаше ограда, а зад нея — тигър. Майка, отбелязах наум. Дъщеря. В зоологическа градина. И в следващия момент ме разтърси прозрение: това бях аз, а жената — моята майка. Гърлото ми се стегна. Не можех да си спомня да съм ходила в зоологическа градина като малка, но ето че имаше доказателство. Това съм аз, изрекох мислено; не бях забравила инструкциите. Майка ми. Вторачих се в екрана, стараейки се да запечатам образа й в паметта си, но той избледня и на негово място се появи друг, също на майка ми, но по-възрастна — и все пак не толкова стара, че да й бе нужен бастунът, на който се подпираше. Въпреки че се усмихваше, изглеждаше изтощена, с хлътнали очи и изпито лице. Майка ми, повторих, но се оформиха и други, спонтанно изникнали думи: мъчителна болка. Неволно затворих очи, с усилие на волята ги отворих. Понечих да стисна гумената круша.
Следващите снимки се заредиха по-бързо; успях да назова само няколко. Моята приятелка от спомена за купона — от вълнение сърцето ми подскочи, защото я разпознах почти веднага. Изглеждаше точно както си я бях представила — облечена с протрити дънки и тениска, захапала цигара, със свободно пусната бухнала червена коса. На друга снимка косата й беше късо подстригана, боядисана в черно, опъната назад от очилата, вдигнати като диадема. Последва снимка на баща ми, както ми се явяваше, когато си представях, че съм още малка — весел, усмихнат, разгърнал вестника в предната стая. След това аз и Бен с някаква двойка, която не разпознах.
Имаше и снимки на непознати. Чернокожа жена в униформа на медицинска сестра, друга жена в костюм пред открита библиотека — очила с половинки стъкла, над които гледа строго. Мъж с рижа коса и кръгло лице, друг мъж с брада. Шест-седемгодишно момченце пред купичка сладолед, после същото момченце, уловено как седи на чин и рисува. Група хора, събрали се за снимка по някакъв повод. Определено привлекателен мъж с черна дълга коса и очила с тъмни рамки, ограждащи присвитите му очи, с белег на едната буза. Снимките продължаваха да се нижат и аз не спирах да се опитвам да ги наместя в някакъв контекст, да си спомня как — и при какви обстоятелства — се бяха вписали в тъканта на живота ми. Старателно изпълнявах лекарските насоки. Добре се справях, но въпреки това започнах да се поддавам на паниката. Бръмченето на машината нарасна, превърна се в пронизителен сигнал за тревога, стомахът ми се сви на топка, но спазъмът не отмина. Не ми достигаше въздух. Затворих очи и одеялото отгоре ми натежа като мраморна плоча. Връхлетя ме чувството, че съм удавница.
Свих пръстите на дясната си ръка, но ето че те оформиха юмрук, който улавяше само въздух. Ноктите се забиха в дланта ми. Бях изпуснала гумената круша. Нададох безмълвен вик.
— Кристин — чух глас в ухото си. — Кристин.
Не успявах да го разпозная, нито разбирах какво се иска от мен, затова извиках отново и понечих да изритам одеялото.