— Кристин! — повтори по-силно гласът, после виещата сирена замлъкна, някаква врата се отвори с трясък и помещението се изпълни с гласове, ръце, които опипваха крайниците ми, гърдите… Отворих очи.
— Всичко е наред — каза доктор Наш в ухото ми. — Ти си добре. До теб съм.
Успяха донякъде да ме успокоят с уверения, че по никакъв начин не съм пострадала, върнаха ми чантата, обиците и халката и двамата с доктор Наш отидохме в барчето. Намираше се на същия етаж — малко оградено пространство с оранжеви пластмасови столове и пожълтели бели масички. Тави със стари пасти и сандвичи стояха унило под прозрачния капак и съхнеха на силната луминесцентна светлина. Не носех пари в чантата си и приех доктор Наш да ми купи кафе и парче морковена торта; настаних се на маса до прозореца, докато той плати. Навън беше слънчево, дълги сенки полягаха върху тревата на двора. Тук-там из нея пъстрееха ситни цветчета.
По голия под застърга стол — доктор Наш се готвеше да седне.
— Ето, заповядай — каза той и сложи таблата пред мен. — Дано да ти хареса.
Забелязах, че за себе си е взел чай; торбичката още плуваше в чашата, когато си сипа захар от купичката в центъра на масата. Отпих от моето кафе и неволно направих гримаса. Горчиво и твърде горещо.
— Хубаво е — казах. — Благодаря.
— Съжалявам — отвърна той. Отначало помислих, че има предвид кафето. — Не предполагах, че ще ти подейства така стряскащо.
— Доста клаустрофобично ми се стори. И шумно.
— Да, разбирам.
— Изпуснах сигналната помпичка.
Той мълчаливо разбърка чая си, извади торбичката и я остави върху таблата.
— Навремето изобщо не обичах чай. Преди да дойда тук.
Понечи да отпие, но първо духна върху горещата напитка.
— Какво стана? — попитах.
Той остави чашата и ме погледна.
— Трудно е да се каже. Ти като че ли изпадна в паника. Което не е необичайно. Там вътре не е никак удобно, както сама отбеляза.
Погледнах парчето торта. Още цяло. Недокоснато. И изсъхнало.
— Ами снимките? Откъде ги имаш?
— Някои взех от медицинските ти картони. Бен ги беше оставил преди години. Но бяхме включили и други, на хора, които изобщо не си познавала. Наричаме ги контролни снимки. Имаше и лица, които си познавала като много малка. Вероятността да си ги спомниш беше голяма. А също и твои роднини. Както и приятели от училище. Останалите бяха от онзи период в живота ти, към който определено не успяваш да се върнеш. С доктор Пакстън се опитваме да установим дали има разлика в начина, по който се опитваш да достигнеш до спомени от тези различни периоди. Най-силно реагира на съпруга си, естествено, но също и на други лица. Макар да не помниш хората от миналото си, моделите на неврологична възбудимост определено са налице.
— Коя е жената с червената коса?
— Може би стара приятелка? — усмихна се той.
— Знаеш ли как се казва?
— Боя се, че не. Снимките бяха прикрепени към картона ти. Не бяха надписани.
Стара приятелка. Това и сама се бях досетила, но държах да науча името й.
— Все пак съм реагирала на снимките, нали така каза…
— На някои от тях, да.
— Това хубаво ли е?
— Ще трябва по-внимателно да разгледаме резултатите, преди да пристъпим към заключенията. Тази методика е съвсем нова. Експериментална, може да се каже.
— Разбирам — кимнах аз. Отрязах ъгълче от тортата. Вкусът ми се стори твърде стипчив, глазурата — лепкаво сладка. Помълчахме, отпивайки от чашите си. Предложих му да опита тортата, но той отказа и се потупа под гърдите.
— Трябва да внимавам!
Не виждах основание да се тревожи, поне засега. Коремът му беше плосък, макар че след време можеше и да се отпусне. Но засега изглеждаше съвсем млад, годините още не му личаха.
Представих си собственото си тяло. Не съм дебела, не съм дори пълничка и все пак видът ми все още ме изненадва. Когато седна, тялото ми възприема различна форма от тази, която очаквам. Хълбоците ми се разливат настрани, между бедрата ми няма пролука, когато допра колене. Привеждам се напред, посягайки към чашата, и гърдите в сутиена ми помръдват, сякаш да ми напомнят, че съществуват. Когато съм под душа, усещам кожата под мишниците ми да се тресе леко, едва забележимо. По-едра съм, отколкото в представите ми, заемам повече пространство. Не съм малко момиче със стегнати мускули и опъната по костите кожа, не съм и тийнейджърка, когато тялото започва да се заобля.