И все пак го бях написала, беше издаден, помислих си, като го обърнах да разгледам задната корица.
Нямаше моя снимка на обичайното място. Само кратка биография.
Кристин Лукас е родена през 1960 г. в Северна Англия. Завършила е английска литература в Юнивърсити Колидж в Лондон, където живее. „За ранобудните птици“ е първият й роман.
Усетих, че се усмихвам, изпълнена с щастие и гордост. И си помислих: аз съм написала тази книга. Исках да я прочета, да разкрия тайните й, но в същото време нямах желание. Безпокоях се да не би реалността да ми отнеме щастието. От една страна, може би щях да харесам романа и да ми стане мъчно, че никога няма да напиша втори, но пък ако не ми харесаше, щеше да ми остане разочарованието, че така и не съм развила таланта си. Нямах представа кой вариант е по-вероятен, но знаех, че един ден няма да устоя на изкушението, ще посегна към това свое единствено постижение и ще науча истината. Ще направя това откритие.
Само че не днес. Днес предстоеше да открия нещо друго, далеч по-страшно от мъката, по-унищожително от разочарованието. Нещо, което можеше да разбие сърцето ми.
Случи се, когато се опитах да сложа книгата обратно в плика. Вътре напипах нещо. Сгънат на четири бял лист, в който бе пъхната вестникарска изрезка. Доктор Наш бе написал на листа: Реших, че това може да те заинтригува!
Извадих изрезката. Най-отгоре доктор Наш бе добавил: „Стандард“, 1988 г. Към статията имаше снимка. Отне ми секунда-две да проумея, че в ръцете си държа рецензия за моя роман и на снимката съм самата аз.
Цялата се разтреперих. Без да знам защо. Тази рецензия датираше отпреди години, с добри или лоши последствия, които отдавна бяха отшумели. Тя вече бе част от историята и каквито и вълни на отзвук да бе предизвикала те се бяха уталожили. И все пак не можех да отрека, че се вълнувам как е било прието моето творение преди толкова години. Дали съм постигнала успех?
Плъзнах очи по текста с надеждата да схвана това, преди да се почувствам принудена да анализирам подробностите. Отделни думи сами се откроиха. Предимно положителни. Задълбочен. Проникновен. Вещина. Човечност. Бруталност.
Погледнах черно-бялата снимка. Седя на бюро, извила тяло към обектива. Непохватна поза. Сякаш нещо ме притеснява. Запитах се дали причината е човекът с фотоапарата или позата, която съм заела. Въпреки всичко лицето ми е усмихнато. Косата ми е дълга, пада свободно и макар изображението да не е цветно, преценявам, че е по-тъмна, отколкото сега — все едно е боядисана в черно или е мокра. Зад мен се виждат остъклена врата и в дъното в самия край на кадъра — голо дърво. Под снимката има надпис, който гласи: Кристин Лукас в своя дом в Северен Лондон.
Това трябва да е къщата, в която доктор Наш ме заведе — За миг ме обзе непреодолимо желание да отида там, този път със снимката, и да се убедя, че е било истина; Имала съм живот и преди. Пълноценен живот.
Въпросът е, че това ми е известно, записано е в дневника. Не бях в състояние отново да предизвикам видението, но не се съмнявах, че там, в онази кухня, си бях спомнила Бен. И неговия нарастващ от възбуда пенис.
Усмихнах се, докоснах снимката, прокарах пръсти по нея, търсейки скрити за сетивата ми възприятия, като човек лишен от зрение. Докоснах краищата на косата си, после лицето. Очевидно съм изпитвала неудобство, но в същото време цялата сияя. Все едно си имам тайна, талисман, който ми носи щастие. Романът ми вече е издаден, това е ясно, но има нещо друго, чиято значимост го засенчва.
Взрях се в снимката по-внимателно. Гърдите ми са натежали, въпреки че съм облякла свободна рокля; едната ми ръка обгръща корема. Като мехурче във вода от нищото изскача спомен: седя в очакване да ме заснемат, фотографът намества статива, журналистката, с която допреди малко сме обсъждали книгата ми, се мотае в кухнята. През вратата пита как върви, ние във весел дует й отговаряме „Чудесно!“, и прихваме да се смеем. „Малко остана“ — отбелязва фотографът, докато сменя филма в апарата, а после отпива глътка кафе от чашата на бюрото зад мен. Журналистката е запалила цигара и се провиква — не пита имам ли нещо против да пуши, а къде да потърси пепелник. Дразнещ въпрос, но махвам с ръка. В интерес на истината аз самата копнея да запаля, но съм отказала цигарите, откакто разбрах…