Поемам си дълбоко дъх. Албумът ще ми каже коя съм, но нямам желание да го отворя. Още не. Искам да си поседя и миналото да е празнота. Увиснала в безтегловност, еднакво дистанцирана от вероятностите и фактите. Страхувам се да открия миналото си. Постиженията, провалите, неосъществените мечти.
Бен се връща и слага пред мен поднос. Препечени филийки, две чаши кафе, каничка мляко.
— Добре ли си? — пита ме.
Кимам.
Той сяда до мен. Избръснал се е, облякъл е панталон и риза, носи вратовръзка. Сега вече не прилича на баща ми. По-скоро на служител, който работи в някоя банка или офис. Не изглежда зле, минава ми през ума, после пропъждам мисълта.
— Всеки ден ли е така?
Той слага филийка върху една чиния, маже я с масло.
— Почти — казва той. — Искаш ли?
Поклащам глава и той отхапва.
— Докато си будна, успяваш да натрупаш някаква информация, но вечер заспиваш и после почти всичко е като изтрито. Кафето харесва ли ти?
Кимам и той взема албума от ръцете ми.
— Като тетрадка с изрезки е — обяснява и я отваря. — Преди няколко години стана пожар, тъй че много неща изгоряха, също и повечето от старите снимки, но тук има някои запазени. — Той сочи първата страница. — Това е дипломата ти. А на тази снимка си в деня на дипломирането си.
Поглеждам, накъдето ми сочи. На хартията съм усмихната, примижала срещу слънцето; нося черна роба и черна шапка с пискюл. Мъжът до мен е в костюм и с вратовръзка; прегърнал ме е през рамо.
— Това ти ли си? — питам.
— Да — усмихва се той. — Ти ме изпревари, аз още учех. Химия.
Вдигам очи и го поглеждам. Снимката е малко размазана, но все пак не е трудно да се види как с годините мъжът от снимката се е превърнал в този, който седи до мен.
— Кога се оженихме? — питам.
Той се обръща с лице към мен и хваща ръката ми. Изненадва ме грубата му кожа — предполагам, заради очакването да усетя мекотата на младостта.
— В годината, след като защити докторска степен. Ходихме няколко години, но ти… всъщност и двамата бяхме решили да изчакаме, докато приключим с ученето.
Прозвуча логично и в същото време необичайно разумно за мен. Дали изобщо съм искала точно за него да се омъжа?
Все едно разгадал мислите ми, той казва:
— Бяхме много влюбени. — И добавя: — И до днес е така.
Нищо смислено не ми идва наум. Той отпива от кафето си, после отново поглежда албума. Обръща още няколко страници.
— На няколко пъти сменя работата си, след като завърши. Като че ли не беше наясно с какво точно искаш да се занимаваш. Аз стигнах само до бакалавър и изкарах курсове за преподавател. Първите няколко години беше трудно, но после ме повишиха и… ето ни тук.
Оглеждам дневната. Добре е подредена, удобна е. Но й липсва облик — нещо, което е типично за средната класа. Горски пейзаж в рамка виси на стената над камината, порцеланови фигурки се мъдрят до часовника на полицата. Дали имам участие в подбора на тези вещи?
— Преподавам в една гимназия наблизо — продължава Бен. — Вече съм завеждащ катедра. — Казва го без никаква гордост.
— А аз? — питам. Що за въпрос всъщност, известен ми е единственият възможен отговор.
Той стиска ръката ми.
— Наложи се да спреш след злополуката. Сега не работиш. — Сигурно е усетил разочарованието ми, затова добавя: — Впрочем не е и нужно. Все още получаваш обезщетение. Справяме се. Нищо не ни липсва.
Затварям очи, притискам с ръка челото си. Твърде много ми е дошло и в един миг ми се приисква да замълчи. Засега не мога да възприема повече и ако продължи да ме засипва с информация, ще експлодирам.
„Тогава какво правя по цял ден?“ Това искам да попитам, но от страх какъв отговор ще последвам, премълчавам въпроса.
Той дояжда филията и отнася таблата в кухнята. Когато се появява отново, вече си е облякъл палто.
— Трябва да тръгвам на работа.
Усещам как се напрягам.
— Не се тревожи — успокоява ме той. — Ще се справиш. Ще ти звънна, обещавам. Просто не забравяй, че днешният ден е като всеки друг. Няма страшно.
— Да, но…
— Трябва да вървя. Съжалявам. Преди да тръгна, ще ти покажа някои неща, които може да ти потрябват, докато ме няма.
В кухнята ми посочва кое в кой шкаф стои, останало ядене в хладилника, което мога да хапна на обяд, дъската за писане, закована на стената, и черния маркер до нея, вързан на конец.