Нищо от него не е останало в тази къща, сякаш никога не е съществувал — ето тази злокобна мисъл ме вцепени.
Не знам колко дълго стоях там, погълната от мисълта за липсващите следи от неговото присъствие. Десет минути? Двайсет? Или цял час? В някакъв момент чух превъртането на ключ и стържещото „хрът-хрът“, докато Бен прокарваше обувките си по изтривалката. Не се помръднах. Продължих да се ослушвам, когато той влезе в кухнята, после в трапезарията, извика името ми, попита дали всичко е наред. Звучеше разтревожен, загрижен, с фалцетна нотка в гласа, каквато определено липсваше сутринта. Успях някак си да се провикна, че съм добре. Той явно отиде в дневната и щракна копчето на телевизора.
Времето спря. В главата ми не бе останало нищо, освен неистовото желание да науча какво се е случило със сина ми и не по-малката доза ужас от евентуалното разкритие.
Слязох на долния етаж.
Спрях пред вратата на дневната. Опитах се да нормализирам дишането си, но не успях; дробовете ми сякаш продължаваха да бълват горещи пламъци. Не знаех какво да кажа на Бен: как да му разкрия, че знам за Адам? Той щеше да попита откъде и какво щях да му отговоря?
Всъщност нямаше значение. Нищо друго не ме интересуваше. Само синът ми. Стиснах очи и когато се успокоих, доколкото изобщо бе възможно, леко бутнах вратата. Усетих как се плъзга по грубия килим.
Бен не ме чу. Той седеше на канапето и гледаше телевизия; в скута си бе закрепил чиния с нахапана бисквита. Заля ме гняв. Изглеждаше толкова спокоен, толкова безгрижен, с ведро доволно лице и играеща по устните усмивка. Ето че избухна в смях. Прииска ми се да се втурна, да го сграбча и да не спра да крещя, докато не ми каже всичко: защо бе скрил романа ми, защо бе унищожил всяка следа от моя син. Исках да намеря сили да настоявам да ми върне онова, което бях изгубила.
Ала осъзнавах, че така няма да постигна нищо. Трябваше да запазя спокойствие — и затова се покашлях. Леко, деликатно. Мек звук, който казваше Не искам да ти преча, но…
В този момент той ме забеляза и се усмихна.
— Скъпа! Ето те и теб!
Влязох в стаята.
— Бен — започнах аз. Гласът ми прозвуча остро, напрегнато. Непривично в моите уши. — Бен — повторих, — искам да поговорим.
Усмивката се смени с притеснено изражение. Той се изправи, пристъпи към мен, чинията падна на пода.
— Какво има, мила? Да не ти е зле?
— Не.
Спря на метър от мен. Протегна ръце да ме утеши в прегръдките си, но аз не помръднах.
— Какво има?
Лицето му изглеждаше тревожно, но и някак спокойно. Видът му подсказваше, че владее положението, все едно не му се случваше за пръв път да се сблъсква с подобен истеричен изблик.
Не издържах вече, не можех повече да премълчавам името на моя син.
— Къде е Адам? — изрекох на един дъх. — Кажи ми! Забелязах как изражението му се промени. Изненадан ли бе? Или шокиран?
— Кажи ми! — настоях.
Той ме прегърна. Потиснах желанието да го отблъсна.
— Кристин, моля те. Успокой се. Всичко е наред. Ще ти обясня.
Не, нищо не е наред, исках да отвърна, но замълчах. Скрих лицето си в гънките на ризата му. Усетих, че се разтрепервам.
— Кажи ми. Моля те, не мога повече.
Седнахме на канапето. Аз в единия край, той в другия. По-голяма близост за мен бе недопустима.
Исках да замълчи, но не можех да го спра.
И той повтори.
— Адам е мъртъв.
Тялото ми се сгърчи. Думите се врязваха в мен като бодлива тел.
Спомних си мухата върху стъклото в колата на връщане от къщата на баба ми.
Той отново проговори.
— Кристин, мила. Толкова съжалявам.
Обхвана ме гняв. Срещу него. Негодник, изругах мислено, макар да знаех, че вината не е негова.
Насилих се да отворя уста.
— Как?
Той въздъхна.
— Адам постъпи в армията.
Сетивата ми престанаха да функционират. Всяко усещане избледня, остана само болката, нищо друго. Болка. Съсредоточена в своя първоизточник.
Синът, който дори не знаех, че съм родила, бе станал войник. Една мисъл ме прониза. Повече от абсурдна. Какво ще си помисли майка ми?
Бен отказваше да замълчи, изстрелваше фразите на отсечени залпове.
— Записа се в Кралската морска пехота. Получи назначение в Афганистан. Беше убит. Миналата година.