Не мога да повярвам, че след няколко минути, когато заспя, отново ще забравя сина си. Спомените за него изглеждаха — всъщност и до момента изглеждат — толкова реални, толкова живи. Струва ми се невъзможно, само че и Бен, и доктор Наш твърдят, че точно това ще се случи.
Ще се осмеля ли да се надявам, че грешат? Всеки ден си спомням все повече неща, когато се събудя, знам повече за себе си. Може би състоянието ми се подобрява — писането в дневника извиква повече спомени на повърхността.
Може би тъкмо днешния ден ще си спомням след време като деня на големия пробив. Не е изключено.
Уморена съм. Скоро ще спра да пиша, ще скрия дневника и ще загася лампата. Ще заспя. И ще се моля утре сутринта да помня моя син.
Четвъртък, 15 ноември
Бях в банята. Нямах представа от колко време стоя там. Просто гледах. Толкова снимки, на които ние щастливо се усмихваме — аз и Бен, — а е трябвало да бъдем трима. Зяпах втренчено, без да помръдвам, все едно очаквах в някакъв момент образът на Адам да се появи по силата на моята воля. Но не. Той оставаше невидим.
Бях се събудила без спомен за него. Дори най-бегъл. Все още вярвах, че майчинството за мен е въпрос на бъдеще, бляскаво и плашещо. Дори след като бях видяла своето лице на жена на средна възраст, установила бях, че имам съпруг и съм на възраст, на която можех да очаквам скоро да имам внучета — дори след разтърсващото осъзнаване на тези факти, — пак не бях подготвена за онова, което щеше да последва, след като се обади доктор Наш и аз прочетох дневника си, който се оказа, че крия в гардероба. Идея нямах какво ми предстои да открия: че освен другото съм и майка.
Бях държала дневника в ръката си. Щом го прочетох, се убедих, че това е истината. Бях родила дете. Почувствах го, сякаш все още бе част от мен, част от съществото ми. Прочитах пасажите отново и отново, за да ги набия в главата си.
Продължих нататък и установих, че не е между живите. Което изглеждаше невъзможно. Сърцето ми регистрира факта и се опита да го отхвърли въпреки неопровержимите доказателства. Призля ми. В гърлото ми се надигна жлъчка, преглътнах я, стаята шеметно се завъртя. Залитнах, дневникът изпадна от скута ми, потиснах писъка от болка. Изправих се и се втурнах навън от спалнята.
Влязох в банята, за да погледна отново снимките, сред които да го открия. Отчаяно се питах как ли ще реагирам, когато Бен се прибере. Представих си го как влиза през вратата, целува ме, приготвя вечерята, сядаме на масата. После щеше да дойде ред на телевизията — или някакво друго празно занимание, с което убиваме вечерите — и аз през цялото време трябваше да се преструвам, че не знам за сина си, когото съм изгубила. Накрая щяхме да си легнем заедно и…
Не, не можех да го понеса. Нямаше сила, която да ме спре. Действах почти несъзнателно. Започнах с нокти да дера снимките, някои отлепвах, други изчоплях. Не отне много време и ето че част останаха в ръцете ми. Други се пръснаха по пода. Отделни парчета заплуваха в тоалетната чиния.
Грабнах дневника, пъхнах го в чантата си и излязох. Без мисъл накъде тръгвам. Исках да отида при доктор Наш, но нямах представа къде е той, а и да знаех, нямаше да успея да стигна до там. Чувствах се напълно безпомощна. И сама. Затова побягнах.
В края на улицата свих наляво, към парка. Беше слънчев следобед. Оранжевата светлина се отразяваше в паркираните коли и плитките локви, оставени от сутрешната буря, но иначе беше студено. Дъхът ми образуваше скафандър от облаци пара. Пристегнах палтото си, вдигнах шала на ушите си и ускорих крачка. От дърветата падаха листа, оставяха се на вятъра, после се трупаха покрай бордюра на кафяви купчинки.
Слязох от тротоара. Изскърцаха спирачки. Една кола закова и спря. Мъжки глас, неясен отвъд стъклото.
„Махни се от пътя! Тъпа крава!“
Вдигнах очи. Намирах се насред платното — пред мен бе спрялата кола, с побеснелия шофьор. Привидя ми се как тялото ми се удря в метала, сгърчва се, свива се на топка, хлъзга се по покрива на колата или под гумите, накрая пада, неподвижна безформена маса. Настъпва краят на един съсипан живот.
Нима наистина бе толкова просто? Един втори удар дали би сложил край на започнатото от първия преди толкова време? Чувствам се, сякаш съм била мъртва през последните двайсет години, но наистина ли така трябва да свърша?
Кой би тъгувал за мен? Съпругът ми. Докторът може би, макар че за него не съм нищо повече от пациентка. Никой друг. Нима дотолкова се е стеснил моят кръг? Нима приятелите ми са ме изоставили един по един? Много бързо ще бъда забравена, ако умра.