Погледнах човека зад волана. Някой като него ми е причинил това. Лишил ме е от всичко. Дори от самата мен. А той продължава да живее.
Не — казах си, — още не. Какъвто и край да ме очаква, нямаше да допусна да свърша по този начин. Спомних си романа, който бях написала, детето, което бях родила, дори отдавнашния купон с моята най-добра приятелка и фойерверките на покрива. Това не бяха всичките ми спомени, имаше и още, които трябваше да открия. Истината за самата мен.
„Съжалявам“ — произнесох беззвучно, пресякох на бегом и влязох в парка.
Насред тревата имаше бунгало. Кафене. Влязох, взех си кафе и седнах на една пейка, обгръщайки с ръце топлината в пластмасовата чаша. Седях срещу детската площадка. Пързалка, люлки, въртележка. Момченце на седалката с форма на калинка, която не помръдва, закотвена от дебелата пружина. Загледах го как се люлее напред-назад, стиснало фунийка със сладолед в едната си ръка, напук на студа.
Умът ми се отплесна, примамен от видение: аз съм малка, с друго момиченце си играем в парка. Двете се катерим по железни стъпала до дървена клетка, откъдето ще се спуснем по гладката метална пързалка. Толкова висока ми се беше сторила през всички тези години, но сега, като гледам, едва ли е имала два метра. Накрая целите ни роклички са изцапани с кал, майките ни се карат, това повече да не се повтаря, а на път за вкъщи ние двете подскачаме, стиснали в ръце пликчета с дъвчащи бонбони или оранжеви бисквити с портокалови корички.
Спомен ли бе това? Или фантазия?
Продължих да наблюдавам момченцето. Никой не го наглеждаше. Паркът беше съвсем пуст. Бяхме само двамата, на студа, под покрив от тъмен облак. Отпих от кафето си.
— Ехо! — извика детето. — Госпожо!
Погледнах го, после сведох очи към ръцете си.
— Ехо! — набра кураж детето. — Госпожо! Помогни! Завърти ме!
После слезе и тръгна да обикаля покрай въртележката.
— Завърти ме!
Помъчи се да задвижи солидния механизъм, но въпреки усилието, изписано на лицето му, не успя да помръдне въртележката. Бързо се отказа и се намръщи.
— Моля те! — опита отново то.
— Ще се справиш — подвикнах.
Детето изглеждаше разочаровано. Отпих от кафето. Ще почакам тук, докато се върне майка му, реших аз. Ще го държа под око.
То пак се покатери, намести се стабилно върху седалката.
— Завърти ме! — Този път гласчето звучеше по-плътно. Умоляващо. Прииска ми се да не бях идвала, детето пред очите ми да изчезне. Чувствах се откъсната от света. Неестествена. Опасна. Спомних си снимките, които свалих от стената и оставих пръснати по плочките в банята. Бях дошла да намеря спокойствие. Не за това.
Погледнах детето. То отново се опитваше самичко да тласне въртележката, крачетата му едва докосваха земята, както бе застанало на платформата. Изглеждаше толкова крехко и безпомощно. Тръгнах към него.
— Бутни ме!
Оставих чашата на дъските и се усмихнах.
— Дръж се здраво!
С цялата си сила натиснах ръчката. Беше удивително тежка, но усетих, че започва да поддава, и продължих напред, за да я засиля.
— Готово! — казах. И седнах на ръба на платформата.
Детето засия и сграбчи релсата, все едно се въртяхме на пълна скорост. Ръцете му изглеждаха премръзнали и посинели. Беше облечено в тънко зелено палтенце и джинси, запретнати на глезените. Почудих се кой ли го е пуснал в парка без ръкавици, без шалче и шапка.
— Къде е мама? — попитах го. То сви рамене. — А татко?
— Не знам. Мама казва, че татко е заминал. И че вече не ни обича.
Погледнах го по-внимателно. Не открих нито болка, нито разочарование. За малкото дете това бе просто факт. Въртележката спря напълно, светът продължи да се върти около нас.
— Но мама те обича, нали?
Детето помълча, преди да отговори:
— Понякога.
— А друг път не, така ли?
Пак помълча.
— Ами не.
Нещо в гърдите ми забумтя, раздвижи се. Като че ли се пробуди.
— Тя така казва. Понякога.
— Това не е хубаво.
Пейката, на която бях седяла допреди малко, се приближи към нас, после отстъпи. Продължавахме да се въртим, отново и отново.
— Как се казваш? — попитах аз.
— Алфи.
Въртележката забавяше ход, светът зад детската главичка спря да се движи. Краката ми докоснаха твърда земя, с ритник се оттласнах от платформата и ето че отново се завъртяхме. Тихо повторих името. Алфи.