— Мама ми е казвала, че щяло да й бъде по-добре, ако живея другаде.
Постарах се да запазя усмивката си и да кажа с безгрижен глас:
— Е, сигурно се шегува.
Алфи сви рамене.
Тялото ми се напрегна. Представих си как го питам дали иска да дойде с мен. У дома. Да живее у нас. Представих си как личицето му ще грейне, макар че ще се възпротиви — никъде не бива да ходи с непознати. Аз не съм непозната, щях да му кажа. Щях да го вдигна на ръце, то щеше да ми натежи, но да ми замирише на шоколад и заедно щяхме да отидем в кафето. Какъв сок искаш? — щях да попитам, и то щеше да отвърне: От боровинки. Щях да му купя сок, също и някакви сладкиши и после щяхме да си тръгнем заедно. Алфи щеше да стиска ръката ми по обратния път към дома, който споделях със съпруга ми, а вечерта щях да му нарежа месото, да смачкам картофите на пюре и като си облече пижамата, щях да му прочета приказка, хубаво щях да подпъхна завивките под спящото му телце, леко ще го целуна по главичката. А утре…
Утре ли? За мен няма утре. Също както няма и вчера.
— Мамо! — внезапно извика детето. За миг си помислих, че има предвид мен, но ето че то скочи от въртележката и хукна към кафето.
— Алфи! — повиках го аз, после видях към нас да крачи жена, стиснала в двете си ръце по една пластмасова чашка.
— Всичко наред ли е, тигре? — попита тя, когато то се гушна в нея, после погледна нагоре, покрай детето, към мен. Присвити очи, строго укорително изражение. Не съм направила нищо лошо! — исках да извикам. Оставете ме намира!
Само че изобщо не отворих уста. Извърнах очи и когато майката поведе Алфи, слязох от въртележката. Небето притъмняваше, добиваше обичайния мастилено син цвят. Седнах на една пейка. Не знаех колко е часът, нито откога съм навън. Знаех единствено, че нямам сили да се прибера у дома, още не. Не можех да се изправя срещу Бен. Не можех да се преструвам, че не знам за Адам, нито че съм останала без деца. Прииска ми се да му кажа всичко. За дневника, за доктор Наш. Всичко. Но пропъдих тази мисъл. Нямах желание да се прибирам в този дом, а нямаше къде другаде да отида.
Изправих се и тръгнах под притъмняващото небе.
Никъде в къщата не светеше. Не знаех какво да очаквам, когато отворих вратата. Бен сигурно се беше ядосал, че не ме е заварил у дома; беше ми казал, че ще се прибере към пет. Представих си го как крачи напред-назад в дневната — сутринта не го бях видяла да пуши, но по някаква причина въображението ми добави запалена цигара — или може би беше навън, бавно обикаляше с колата улиците и ме търсеше. Представих си полицаи и доброволци, които чукат от врата на врата, показват моя снимка… и се почувствах гузна. Да, бях загубила паметта си, но все пак не бях дете, тъй че се опитах да си внуша, че това няма как да се случи, и все пак влязох в къщата, готова да поискам извинение.
— Бен? — извиках от вратата, но не получих отговор. Нищо не чувах, но почувствах някакво движение. Над главата ми проскърца дъска, долових едва забележима промяна в стабилността на къщата. Извиках отново, този път по-силно.
— Кристин? — Гласът звучеше слаб, уязвим.
— Бен, аз съм. Прибрах се.
Той се появи на стълбищната площадка горе. Имаше сънен вид. Беше облечен с дрехите от сутринта, когато тръгна за работа, но ризата му беше измачкана и висеше над панталоните, а наелектризираната му коса стърчеше на всички посоки, сякаш за да добави комичен щрих към шокирания му вид. Един образ се мярна в съзнанието ми — спомен от часовете по физика и урока за генератора на Ван дер Грааф, — но не успях да го задържа.
Бен заслиза по стълбите.
— Крис, ти се прибра!
— Ами… имах нужда от чист въздух.
— Слава богу. — Той се приближи до мен и хвана ръката ми здраво, все едно щяхме да се здрависваме или да се увери, че е истинска, но не я разтърси. — Слава богу!
Погледна ме с широко отворени горящи очи. Те блестяха на слабата светлина, сякаш беше плакал. Колко ме обича, помислих си аз. И чувството за вина се засили.
— Съжалявам, не съм искала…
— О — прекъсна ме той, — да забравим, все едно нищо не е било.
Вдигна ръката ми до устните си. Изражението му се промени, появи се доволство, щастие дори. Всяка следа от тревога изчезна. Целуна ме.
— Но…
— Нали се прибра, това е важното. — Той перна ключа на лампата и приглади косата си. — Най-важното! — После напъха ризата си в панталона. — Предлагам да се качиш горе да се освежиш. А после ще излезем. Какво ще кажеш?