— Всъщност аз…
— Не, Кристин, трябва да излезем! Нужно ти е малко разнообразие.
— Бен, нямам желание…
— Моля те — настоя той. Отново хвана ръката ми и я стисна леко. — Много ще ми бъде приятно. — Взе и другата ми ръка. — Не знам дали ти споменах сутринта. Днес имам рожден ден.
Какво можех да направя? Нямах желание да излизам. Всъщност за нищо нямах желание. Приех да изпълня молбата му; да се освежа, да видя как ще се почувствам. Качих се на горния етаж. Държането му ме беше смутило. Изглеждаше толкова разтревожен, но щом ме видя, всяко безпокойство изчезна. Нима наистина ме обичаше до такава степен? И дотолкова ли ми вярваше, че се интересуваше единствено дали съм в безопасност, а не къде съм била?
Тръгнах към банята. Навярно не бе видял снимките, пръснати по пода, и действително бе повярвал, че просто съм излязла на разходка. Все още разполагам с време да залича следите, помислих си аз. Да скрия гнева и мъката си.
Заключих се. Дръпнах шнурчето и запалих лампата. Подът беше пометен. Около огледалото бяха подредени снимките, все едно не бяха пипани.
Бях му казала, че имам нужда от половин час. Отидох в спалнята и с възможно най-голяма бързина започнах да пиша.
Петък, 16 ноември
Не знам какво се е случило междувременно. Какво съм направила, след като Бен ми каза, че има рожден ден? Записала съм как съм се качила на горния етаж и съм открила снимките по местата им — както преди да ги съборя. За другото не помня. Може би съм взела душ, облякла съм се, може би сме излезли на вечеря, на кино. Не мога да отгатна. Не съм писала в дневника, но съм наясно, че се губи промеждутък от няколко часа. Ако не попитам Бен, така и ще си остане. Имам чувството, че полудявам.
Рано тази сутрин се събудих до него. В леглото отново видях един непознат. В стаята беше тъмно и тихо. Лежах вцепенена от страх — без да знам нито коя съм, нито къде се намирам. В главата ми се въртеше единствено мисълта за бягство, само че не можех да помръдна. Усещах съзнанието си изпразнено, сякаш остъргано, но ето че на повърхността изплуваха думи. Бен. Съпруг. Памет. Злополука. Смърт. Син.
Адам.
Те увиснаха пред мен — едновременно нечетливи и достатъчно ясни. Не успявах да ги свържа. Не знаех какво означават. Зазвучаха отново, заповтаряха се като мантра и после се върна сънят, който трябва да ме е събудил.
Беше ми се присънила стая с легло. Ръцете ми обгръщаха нечие тяло — на мъж. Той лежеше върху мен — тежък, широкоплещест. Особено се чувствах, направо странно — замаяна и натежала, стаята под мен се тресеше, а когато отворих очи, не успях да хвана тавана на фокус.
Не можех да кажа кой е мъжът — главата му бе твърде близо и не виждах лицето му, — но иначе всичко усещах, дори космите по гърдите му, грубо врязващи се в голите ми гърди. С езика си усещах нещо грапаво и сладко. Той ме целуваше. Беше твърде груб; исках да спре, но не казах нищо. „Обичам те“ — едва чуто прошепна той в косата ми, в извивката на шията. Исках да отворя уста — макар да не знаех какви думи ще излязат, — но не разбирах как може да стане това. Устата ми сякаш нямаше връзка с мозъка, просто лежах, докато той ме целуваше и говореше в косата ми. Спомнях си как едновременно го желаех и исках да спре, как си бях казала, когато започна да ме целува, че няма да правим секс, но после ръката му се плъзна надолу по гърба ми и аз не се бях възпротивила. Когато повдигна блузата ми и пъхна ръка отдолу, си бях помислила: Край, нищо повече няма да ти позволя. Няма да те спра, не сега, защото ми е приятно. Защото ръката ти е топла върху гърдата ми, защото тялото ми откликва, макар и едва доловимо, потръпва от наслада. Защото за пръв път се чувствам жена. Само че няма да правим секс. Не тази вечер. Спираме дотук, няма да продължим. После той бе свалил блузата ми, беше разкопчал сутиена ми, а на мястото на ръката му върху гърдата ми беше устата му и все пак си бях помислила, че ще го спра, много скоро. Онова „не“ дори бе започнало да се оформя, изпъкна в съзнанието ми, но докато го изрека, той ме избута към леглото, събори ме и то се превърна в стенание, което смътно възприех като наслада.
Усетих нещо между бедрата си. Нещо твърдо. „Обичам те“ — повтори той и осъзнах, че това е коляното му, с което се опитваше да разтвори краката ми. Исках да се възпротивя, но в същото време разбирах, че няма как, твърде дълго бях отлагала, бях пропиляла един по един шансовете да проговоря. Сега вече нямах избор. Бях се поддала на желанието, докато той сваляше ципа на панталона си и се освобождаваше от бельото си, и то може би още съществуваше, когато тялото му бе върху моето.