— Понякога тук ти оставям бележки. — Виждам, че е написал „Петък“ с равни главни букви, а отдолу — Пране? Разходка? (Вземи си телефона!) Телевизия? Под думата „Обяд“ е отбелязал, че в хладилника има останала сьомга, и е добавил „Салата“. Накрая е написал, че ще се прибере най-късно до шест.
— Имаш и календар-бележник — казва той. — В чантата ти е. На последната страница са вписани важни телефонни номера, както и адресът, в случай че се загубиш. Имаш и мобилен телефон…
— Какво? — питам стреснато.
— Телефон без кабел — обяснява той. — Навсякъде можеш да го използваш. Навън, където искаш. Стои в чантата ти. Пак провери, ако тръгнеш да излизаш.
— Ще проверя — обещавам.
— Добре тогава.
Той взема оставената до вратата протрита кожена чанта с дълга дръжка.
— Е, аз тръгвам.
— Окей — отвръщам. Не знам какво друго да кажа. Чувствам се като дете, което са спрели от училище и то си стои само у дома, докато родителите са на работа. „Не пипай нищо. Не прави пакости. — Представям си как ми казва: — Не забравяй да си вземеш лекарството.“
Той прави крачка назад, към мен. Целува ме по бузата. Не го отблъсквам, но и не го целувам. Сякаш се кани да отвори вратата, но пак се обръща.
— А! — възкликва и ме поглежда. — Без малко да забравя. — Гласът му звучи странно напрегнат, въодушевлението е повече от фалшиво. Твърде много се старае да прозвучи естествено, очевидно от доста време се е готвил за тази реплика.
Накрая излиза, че не е чак толкова страшно, колкото съм се опасявала.
— Довечера заминаваме. Само за уикенда. Имаме годишнина, така че реших да бъде нещо по-специално. Съгласна ли си?
Кимам и отвръщам:
— Добре звучи.
Той се усмихва с видимо облекчение.
— Приятно е да има какво да очакваш, нали?
За пореден път се обръща към вратата и я отваря.
— Ще ти се обадя. Да проверя как си.
— Да — казвам. — Обади се. Моля те.
— Обичам те, Кристин. Никога не го забравяй.
Затваря вратата и аз оставам сама.
По-късно сутринта седя на фотьойла. Съдовете са измити и подредени на сушилката, прането се върти в пералнята. Намерила съм си занимания.
Сега обаче ми е празно. Вярно е онова, което каза Бен. Нищо не помня. Нищичко. Нищо в тази къща не ми е познато. Нито една снимка — от онези около огледалото или в албума пред мен — не извиква спомен кога е била заснета; нито един миг с Бен не мога да изровя — освен онези моменти, откакто се събудих сутринта. Усещам главата си напълно празна.
Затварям очи, опитвам се да се фокусирам върху нещо. Каквото и да е. Вчерашният ден. Миналата Коледа. Която и да е Коледа. Сватбата ми. Нищо не се появява.
Изправям се, обикалям къщата, влизам от стая в стая. Бавно. Нося се като призрак, оставям ръката ми да се плъзга по стените, по мебелите, но всъщност не докосвам нищо. Как стигнах дотук? Напрягам ума си. Поглеждам килимите, изучавам шарките, порцелановите фигурки над камината, декоративните чинии, наредени по полиците в трапезарията. Опитвам се да приема, че всичко това е мое. Само мое. Моят дом, моят съпруг, моят живот. Тези неща обаче не ми принадлежат. Те не са част от мен. В спалнята отварям гардероба и виждам нечии подредени дрехи; те висят в спретнати редици, като празни обвивки на някаква жена, която никога не съм познавала. Обикалям нейната къща, използвала съм нейния шампоан и душ гел, захвърлила съм нейния халат, обула съм нейните чехли. За мен тя е невидима, призрачно присъствие, дистанцирано и недосегаемо. Сутринта с някакво чувство на вина посегнах към бельото, прерових бикините, омотани в чорапогащници и отделни чорапи, все едно се страхувах, че всеки миг ще ме спипат, сдържах дъха си, когато попаднах на коприната и дантелите в дъното на чекмеджето, купени не само за да бъдат обличани, но и показвани, подредих чисто новите точно както ги бях заварила. Избрах тъмночервени бикини, към които имаше и подходящ сутиен, и ги облякох, преди да навлека дебел чорапогащник, панталон и блуза.
Вече облечена, бях седнала пред тоалетката, за да разгледам лицето си в огледалото, като този път подходих много внимателно. Проследих бръчките по челото и торбичките под очите. Усмихнах се и огледах зъбите си и гънките, които тръгваха от краищата на устата. Не пропуснах и петната по кожата, нито обезцветеното кръгче на челото ми, което приличаше на белег от някогашна рана. Намерих някакъв грим и реших да пооправя вида си. Напудрих се леко, сложих малко руж. Представих си някаква жена — майка ми, установявам сега, — която е заета със същото занимание. Полагането на „бойната окраска“. Тази сутрин, докато отнемах горния пласт червило с книжна салфетка и завинтвах четката на спиралата за мигли, словосъчетанието ми се стори напълно подходящо. Наистина се бях почувствала, сякаш се готвя за битка — или за отпор на атака.