Постарах се да се отпусна. Той изви гръб и изпъшка — стряскащ гърлен рев — и аз видях лицето му. Не го познах, не и в съня ми, но сега знам кой е. Бен. „Обичам те“ — каза той. Защо не отвърнах? Нали това бе моят съпруг, въпреки че сутринта ми се бе сторил напълно непознат. Можех да го накарам да спре. Можех да разчитам, че ще се овладее.
„Бен, аз…“ Мократа му уста ме накара да замълча и той насила проникна в мен. Болка или наслада. Нямах представа къде свършва едното усещане, къде започва другото. Вкопчих се в потния му гръб, опитах се да откликна, отначало с мисълта да изпитам удоволствие от това, което се случваше, но разбрах, че не мога. Сама си го изпросих, казах си и в същото време: С нищо не съм го насърчила. Възможно ли е да изпитваш и желание, и отвращение? Страстта да се породи от страх?
Затворих очи. Изплува нечие лице. Мъж с тъмна коса и брада. С белег на бузата. Изглеждаше ми смътно познат, но нямах представа откъде. Продължавах да се взирам, но ето че усмивката се стопи и тогава извиках в съня си. И се събудих — в тиха стая, в неподвижно легло, с Бен до мен, — но не знаех къде съм.
Станах от леглото. Да отида до тоалетната? Или да избягам? Идея нямам накъде бях тръгнала, нито какво се канех да направя. Ако знаех за съществуването на дневника, щях да отворя гардероба възможно най-тихо и щях да извадя кутията, само че напълно го бях забравила. Доктор Наш се обади много по-късно. Затова слязох на долния етаж. Предната врата беше заключена, през матираното стъкло струеше синя лунна светлина. Погледнах се: бях чисто гола.
Седнах на най-долното стъпало. Слънцето изгря, синьото сияние се превърна в оранжево. Продължавах да се боря с липсата на логика, особено в съня ми. Беше ми се сторил толкова истински, бях се събудила в същата стая, за която бях сънувала, но до мъж, когото не очаквах да видя.
Сега вече знам какво пише в дневника, прочетох го. Оформя се мисъл. Възможно ли е това да е спомен? Спомен, останал от предишната нощ?
Не знам. Но ако разсъждавам в правилната посока, това трябва да е признак за напредък. И в същото време означава, че Бен ме е насилил и което е още по-лошо, в хода на безпаметния сексуален акт ми се бе явил образът на брадат непознат с белег на лицето. От всички вероятни спомени този е най-жестокият.
И все пак може би нищо не означава. Било е просто сън. Кошмар. Бен ме обича, а брадатият непознат не съществува.
Нима мога да съм сигурна?
Няколко часа по-късно бях в колата на доктор Наш и чакахме на светофара. Той барабанеше по кормилото, не съвсем в ритъма на музиката от уредбата — поп група, която нито разпознавах, нито харесвах, — докато аз зяпах втренчено напред. Сама му се бях обадила още сутринта, веднага след като прочетох дневника, най-вече заради съня, който можеше и да е спомен. Трябваше да поговоря с някого, защото новият факт за моето майчинство бе пронизал живота ми и сега заплашваше да го разкъса.
Той бе предложил да проведем днес предвидената за тази седмица среща. Не му бях казала какво ме тормози, исках да изчакам да се настаним в кабинета му, но сега вече не издържах.
Светофарът се смени. Доктор Наш спря да барабани и рязко потегли.
— Бен защо не ми разказва за Адам? — чух се да питам. — Не мога да си обясня. Защо?
Той ме погледна, но нищо не каза. Продължи да шофира. На прозореца над задните седалки в колата пред нас едно пластмасово кученце клатеше смешно глава, а зад него ми се мярна главичката на русо дете. Сетих се за Алфи.
Доктор Наш се покашля.
— Разкажи ми какво стана.
Значи е истина, зарадвах се аз. Част от мен като че ли се надяваше да ме попита за какво говоря, но щом бях произнесла името на Адам, бях осъзнала колко безпочвена и лишена от логика е била тази надежда. Имам истинско, солидно усещане за Адам. Той съществува вътре в мен, в съзнанието ми, заема пространство както никой друг. Нито Бен, нито доктор Наш. Нито дори аз.
Ядосах се. Той е бил наясно през цялото време.
— Даде ми моя роман — започнах аз. — А защо не ми каза за Адам?
— Кристин — кротко повтори той, — разкажи ми какво стана.
Продължавах да зяпам напред.
— Яви ми се спомен — отвърнах.
— Сериозно? — изненадано ме погледна той. Не казах нищо, затова той добави: — Кристин, опитвам се да ти помогна.
И тогава му разказах.