— Случи се онзи ден. След като ми даде онзи екземпляр от романа ми. Погледнах снимката на задната корица и внезапно си спомних деня, в който я направиха. Не мога да кажа защо. Просто се появи. И си спомних, че съм била бременна.
Той продължаваше да мълчи.
— Ти знаеше ли за Адам? — попитах.
Доктор Наш отговори бавно, предпазливо.
— Знаех. От медицинския ти картон. Бил е на няколко годинки, когато си загубила паметта си. — Той направи пауза, преди да продължи: — Говорили сме за него.
Изтръпнах. Потреперих, въпреки че в колата беше топло. Наясно бях, че е възможно, дори много вероятно да съм си спомняла Адам и преди, но тази неопровержима истина — че съм преживявала всичко това и по-рано и следователно този няма да е последният път — ме разтърси.
Той трябва да бе усетил изненадата ми.
— Преди няколко седмици — обясни той. — Разказа ми за дете, което си видяла на улицата. Момченце. Отначало си била зашеметена от чувството, че го познаваш, но в един момент то се е изгубило. Но ето че пак се появило, щяло да дойде в твоята къща и кой знае защо, си решила, че си негова майка. Споделила си това с Бен, а той ти разказал за Адам. По-късно същия ден чух цялата история от теб.
Нямах никакъв спомен. Трябваше да си повторя, че не говори за някаква непозната, а за мен.
— Но оттогава не си ми говорил за него?
— Не съм — въздъхна той.
— Защо? Не проумявам.
— Кристин, трябва да разбереш, че не съм в състояние преди началото на всеки сеанс да ти изреждам всичко, което знам, а за теб е неизвестно. В този конкретен случай сметнах, че по-скоро ще ти навреди.
— Как така ще ми навреди?
— Давах си сметка колко ще се разстроиш, ако разбереш, че си имала дете, което си забравила. Бен също щеше да се разстрои.
Замълчах. Влизахме в подземен паркинг. Меката светлина на деня изчезна, замени я студеното сияние на флуоресцентни лампи, добави се миризма на бензин и бетон. Какво ли още премълчаваше доктор Наш с неговите етични задръжки, какви ли други бомби с часовников механизъм носех в главата си, готови да експлодират.
— Други нямаме ли? — попитах.
— Не. Адам е бил единственото ви дете.
Минало време. Следователно и той знаеше, че е мъртъв, Не исках да питам, но бях длъжна да задам следващия въпрос.
Заставих се да го формулирам.
— Знаеш ли, че е бил убит?
Той спря колата и изключи двигателя. На паркинга беше тихо, полумрачно, само в близост до лампите се мяркаха светли петна. Не се чуваше нищо, освен затръшването на врати, буботенето на асансьор. Внезапно реших, че все пак има надежда. Може би грешката беше в мен. И Адам бе жив. Съзнанието ми се озари от тази идея. Още щом прочетох дневника сутринта, бях почувствала съществуването на сина ми като реалност, но не и смъртта му. Бях се опитала да си я представя или да си спомня усещането, когато съм научила за нея, но не успях. Нещо не беше наред. Нали мъката щеше да ме смаже? Всеки ден би бил изпълнен с нестихваща болка и копнеж, със съзнанието, че част от мен е умряла и аз никога няма да бъда отново същата. Любовта към сина ми би била достатъчно силна, за да помня загубата. Ако наистина бе мъртъв, скръбта би била по-силна от амнезията.
Стигнах до заключението, че не вярвам на съпруга си. Не вярвах, че синът ми е мъртъв. Щастието ми се стори достижимо, трябваше само да… Но ето че доктор Наш проговори.
— Да — каза той. — Знам.
Вълнението ми се сломи и се превърна в опустошително чувство, много по-силно от разочарование. Зашеметяващо и пронизващо от болка.
— Как… — Само това успях да изрека.
Той повтори историята, която бях чула от Бен. Адам войник. Мина на пътя. Слушах, решена да намеря сили да не заплача. Когато свърши, дълго мълча, после сложи ръка върху моята и заговори отново:
— Кристин, безкрайно съжалявам.
Не знаех какво да отвърна. Погледнах го. Беше се наклонил към мен. Погледнах надолу, към ръката, покрила моята, със зарастващи тънки рани от одраскване. Представих си го в дома му, часове след като сме се разделили. Как си играе с котка или може би с малко кученце. Фрагмент от нормален живот.
— Съпругът ми не ми говори за Адам — казах аз. — Прибрал е всички негови снимки в метална кутия, която държи заключена някъде. — Доктор Наш мълчеше. — Защо ги крие от мен?
Той погледна напред през стъклото. На отсрещната стена със спрей бе изписана грозна мръсна дума.
— Нека аз ти задам същия въпрос. Защо смяташ, че постъпва по този начин?