Замислих се. Изброих наум всички възможни причини. За да ме държи под контрол. За да има власт над мен. За да ми отнеме единственото, което би ме накарало да се чувствам пълноценна. Всъщност не допуснах нито един от тези варианти. Остана ми тривиалният факт.
— Така му е по-лесно, предполагам. Да не го споменава, ако сама не си спомня.
— Защо така да му е по-лесно?
— Може би защото се разстройвам и рухвам. Трябва да е било ужасно тежко да ми казва всеки ден, че не само съм имала син, но и че е загинал. И то по такъв чудовищен начин.
— Дали има и други причини?
Помълчах и това ми помогна да вникна във въпроса.
— Сигурно и на него му е трудно. Бил е баща на Адам и…
Представих си как се бори с мъката си, а също и с моята.
— Знам колко ти е трудно, Кристин. Но се опитай да запомниш, че и на Бен не му е леко. В известен смисъл за него е дори по-тежко. Той много те обича, предполагам, и…
— И все пак аз дори не помня, че съществува.
— Вярно.
— Някога сигурно съм го обичала — въздъхнах аз. — В края на краищата съм се омъжила за него.
Той чакаше да продължа. Насочих мисълта си към непознатия, до когото се бях събудила сутринта, към снимките от съвместния ни живот, към съня — който можеше и да е спомен, — споходил ме посред нощ. Спомних си Адам, Алфи… и онова, което без малко щях да извърша. Обзе ме паника. Почувствах се като в капан, сякаш за мен нямаше изход. Умът ми се залута ту в една, ту в друга посока, търсейки изход, освобождение.
Бен, казах си. Мога да се опра на Бен. Той е толкова силен.
— Ама че бъркотия — казах на глас. — Направо ме разбива.
Доктор Наш отново се обърна с лице към мен.
— Много ми се иска по някакъв начин да облекча състоянието ти.
Изглеждаше напълно искрен, сякаш бе готов на всичко, за да ми помогне. В очите му имаше нежност, също и в допира на ръката му върху моята. И ето че в сумрака в подземния паркинг се улових как се питам какво ли ще се случи, ако сложа другата си ръка върху неговата или приближа лице, както го гледам в очите. Щеше ли той да направи следващото движение? Щеше ли да се опита да ме целуне? Аз щях ли да позволя това да се случи?
Или пък щях да му се сторя смешна, а ситуацията — нелепа. Сутринта може и да съм се събудила с убеждението, че съм двайсетгодишно момиче, но истината е съвсем друга. Скоро ще стана на петдесет. Разликата помежду ни е близо едно поколение. Затова просто продължих да го гледам. Той седеше напълно неподвижно. Изглеждаше силен. Достатъчно силен, за да ми помогне. Да ме преведе през този ад.
Отворих уста да заговоря, без да знам какво ще излезе, но ме прекъсна тихата мелодия на телефон. Доктор Наш само отдръпна ръката си и аз се досетих, че телефонът трябва да е моят.
Изрових го от чантата си. Бен, пишеше на екранчето. Моят съпруг. Разбрах колко несправедлива съм била. Той също скърбеше. И трябваше да живее с тази скръб всеки ден, без да може да поговори с мен, без да може да потърси подкрепа от жена си.
И единственият му мотив бе любовта.
А какво правех аз? Седях в този подземен паркинг в колата на някакъв мъж, за чието съществуване той изобщо не подозираше. Спомних си снимките, които сутринта бях видяла в албума. Аз и Бен, отново и отново. Усмихнати. Щастливи. Влюбени. Ако ги погледнех сега, щях да виждам единствено лицето, което отсъстваше. Адам. И все пак на тези снимки ние се гледаме един друг, сякаш никой друг на света не съществува.
Били сме влюбени; това бе очевидно.
— После ще му се обадя — казах аз.
Доктор Наш кимна. Пъхнах телефона в чантата си. Ще му кажа довечера, реших мислено. За дневника. За доктор Наш. За всичко.
Доктор Наш се покашля.
— Да вървим в кабинета ми. Готова ли си да започнем?
— Разбира се — отвърнах, без да го поглеждам.
Започнах да пиша това в колата на доктор Наш, по пътя за вкъщи. Много от думите са нечетливи, приличат на драсканици. Доктор Наш мълчеше, докато пишех, но забелязвах, че ме поглежда, когато вдигах глава да намеря по-точна дума или фраза. Когато спря колата и оставаше само да се сбогувахме, той неочаквано каза:
— Изненадан съм, че пожела да пишеш тук. Изглеждаше толкова съсредоточена. Предполагам, държиш на всеки детайл.
Разбирах какво се крие зад тази формулировка. Искаше да каже, че пиша като в транс. От отчаяние. Защото каквото остане незаписано, ще ми се изплъзне.
Имаше право. Относно решимостта. Щом се прибрах, довърших започнатото още на масата в трапезарията, после затворих тетрадката и я отнесох в скривалището. Бавно започнах да се събличам. Бен ми беше оставил съобщение на телефона. „Предлагам да излезем. На вечеря. Петък е…“