Събух морскосиния ленен панталон, който бях избрала от дрехите в гардероба сутринта. Съблякох бледосинята блуза, която бях решила, че най-добре си отива. В главата ми пак се гонеха безброй мисли, пак бях объркана. Бях дала на доктор Наш дневника по време на сеанса — той ме беше помолил да го взема с мен и аз се бях съгласила. Пиех кафе, докато той четеше. „Чудесно! — беше ме похвалил, когато свърши. — Наистина заслужаваш поздравления. Извикала си много спомени, Кристин. Много от преживяното ти се възвръща. Няма причина процесът да спре. Сигурно се чувстваш обнадеждена…“ Това последното не беше съвсем вярно. Не се чувствах обнадеждена, а объркана. Бях ли флиртувала с него, или по-скоро той с мен? Ръката му се бе задържала върху моята, но аз го бях допуснала, до самия край. После ми бе върнал дневника с думите „Трябва да продължиш“. И аз му бях обещала.
Сега исках сама себе си да убедя, че не съм направила нищо лошо. Но все още се чувствах гузна. Защото ми бе станало приятно. Да бъда обект на внимание, да усещам връзката помежду ни. В някакъв миг, при цялото напрежение, бе пробил един светъл лъч. Бях се почувствала привлекателна. Желана.
Издърпах чекмеджето с бельото ми. В дъното открих комплект черни сатенени бикини и сутиен. Сложих си ги — тези дрехи, които трябва да са мои, макар да нямам такова усещане, — но през цялото време мислех само за скрития в гардероба дневник. Какво ще си помисли Бен, ако го намери? Ами ако го прочете? Ще вникне ли в думите?
Застанах пред огледалото. Да, казах си, ще разбере какъв смисъл съм вложила. Заех се да проучвам тялото си — с очи и с ръце. Прокарах пръсти по кожата и извивките, все едно го виждах за пръв път, като подарък. Реален обект, който тепърва предстоеше да опозная.
Съзнавам, че доктор Наш не е флиртувал с мен, но в онзи кратък миг на заблуда в тази посока не се бях чувствала стара. Бях се почувствала изпълнена с живот.
Не знам колко дълго съм се взирала в отражението си. За мен времето е разтегливо понятие, което не оставя следа. Години са се изнизали, без да усетя. Минутите не съществуват. Единствено когато чуя часовникът долу да бие, за да оповести поредния час, се сещам, че времето тече. Отново погледнах тялото си, наедрелите бедра, уплътнената талия, тъмните косми по краката ми, под мишниците. В банята открих самобръсначка, насапунисах краката си и прокарах студеното острие по кожата. Сигурно и преди съм го правила, казах си, безброй пъти, и все пак ми се стори странно, малко смешно дори. Порязах се на прасеца — след леката болка бликна малка струйка кръв, която се стече надолу. Посегнах да я избърша с пръст, но я размазах и поднесох ръката си към устните. Вкус на сапун и топъл метал. Оставих я да тече по гладката кожа, после я избърсах със салфетка.
Върнах се в спалнята, обух си чорапи, облякох тясна черна рокля. От кутията на тоалетката избрах златно колие и подходящи обеци. Седнах на столчето, гримирах се, накъдрих косата си, напръсках я с лак. Сложих си парфюм на китките и зад ушите. И през цялото това време протичаше спомен. Видях се как вдигам надиплените чорапи, закопчавам жартиерите, после сутиена; във видението бях различна, намирах се в друга стая. Свиреше музика, но съвсем тихо, чувах далечни гласове, отварящи се и затварящи се врати, шум от движението по улицата. Чувствах се спокойна и щастлива. Обърнах се към огледалото, взрях се в лицето си на светлината на свещта. Добре изглеждаш, казах си. Много добре дори.
Споменът бе все още неуловим. Мяркаше се съвсем за кратко — зървах отделни детайли, откъслечни образи, фрагменти, наситени с очакване, но не можех да го видя ясно, да го проследя. Бутилка шампанско на нощно шкафче. Две чаши. Букет цветя на леглото, картичка. Видях се в хотелска стая, сама, в очакване на мъжа, когото обичам. На вратата се почука, видях как се изправям, тръгвам да отворя, но образът изчезна, все едно гледах телевизия и сигналът внезапно бе прекъснат. Вдигнах очи и се озовах у дома. Жената в огледалото ми бе непозната — а гримът и лакът по косата подсилваха недоумението ми сигурно повече от обичайното, — но все пак се чувствах готова. За какво, не можех да кажа. Слязох долу да чакам съпруга ми — мъжа, за когото се бях омъжила и когото бях обичала.
Когото обичаш, напомних си. Мъжът, когото обичаш.
Чух ключа да се превърта, вратата се отвори, подметки застъргаха в изтривалката. Изсвирване ли чух? Или това бе звукът от собственото ми затруднено дишане?