— Кристин? Кристин, добре ли си?
— Да — отвърнах аз. — Тук съм.
Покашляне, прошумолява анорак, който увисва на закачалката, тропва куфарче, оставено на пода.
— Всичко наред ли е? Днес ти звънях, но ти не вдигна. Оставих ти съобщение.
Стълбите проскърцаха. Сепнах се, защото помислих, че ще се качи направо до банята или кабинета си, без да влезе първо при мен, и се почувствах глупаво, направо нелепо издокарана в тези чужди дрехи, в очакване на съпруга ми, за когото бях омъжена от кой знае колко години. Прииска ми се да захвърля тази рокля, да изстържа грима от лицето си, да стана отново истинската аз, но после чух сумтене, едната обувка падна на земята, после другата и аз реших, че е седнал под закачалката да си обуе пантофите. Стълбите отново проскърцаха и той влезе при мен.
— Скъпа…
Не можа да продължи. Очите му опипаха лицето, тялото ми, после срещнаха моите. Не можех да отгатна мислите му.
— Боже… Изглеждаш… — Той поклати глава.
— Намерих тези дрехи в гардероба… — опитах се да обясня. — И реших да облека нещо по-различно. Петък е. Навечерието на уикенда.
— Да — каза той, все още на вратата. — Да, но…
— Искаш ли да излезем?
Изправих се и сама отидох при него.
— Целуни ме — казах аз и макар да не бях го планирала, това ми се стори подходяща реакция, затова обвих ръце около врата му. Той миришеше на сапун, на пот, на работа. И на нещо сладко, като цветни моливи. Мярна се спомен — Адам рисува, проснат на килима, — но бързо изчезна. — Целуни ме — повторих.
Ръцете му обгърнаха талията ми.
Устните ни се срещнаха. Отначало се докоснаха леко. Целувка като за лека нощ или довиждане, целувка като за пред хора, целувка, с която посрещаш майка си. Не дръпнах ръцете си и той ме целуна отново. Пак по същия начин.
— Целуни ме, Бен. Истински.
— Бен — попитах по-късно, — ние щастливи ли сме?
— Седяхме в ресторант, в който сме идвали и преди, както отбеляза той, макар че аз, естествено, изобщо не го помнех. Снимки в рамки украсяваха стените. Предположих, че са изгряващи знаменитости. В дъното имаше пещ, която очакваше тарелките пица с отворена уста. Аз побутвах парчетата пъпеш в чинията пред мен. Не помнех да съм го поръчвала.
— Искам да кажа… От колко време сме женени?
— Чакай да пресметна. От двайсет и две години.
Прозвуча като някакъв невъзможно дълъг срок. Припомних си видението от следобеда, докато се приготвях. Цветя в хотелска стая. Него съм очаквала, няма кой друг.
— Щастливи ли сме?
Той остави вилицата си и отпи глътка от червеното вино, което бе поръчал. Влезе цяло семейство и зае масата до нашата. Възрастни родители, двайсетинагодишна дъщеря.
— Обичаме се, ако това имаш предвид. За себе си съм напълно сигурен.
Ето че ми подаде репликата, която предполагаше уверението, че и аз го обичам. Мъжете винаги изричат подобни думи като твърдение, но зад тях се крие въпрос.
Какво можех да кажа всъщност? За мен той е непознат. Любовта не разцъфва в разстояние на двайсет и четири часа, колкото и да ми се е искало някога да вярвам, че е така.
— Наясно съм, че ти не ме обичаш — неочаквано заяви той. Погледнах го шокирана. — Не се тревожи. Разбирам как се чувстваш. Нали съм до теб. Ти не си спомняш, но някога бяхме влюбени. Безумно, всеотдайно. Като в приказките, нали се сещаш? Същински Ромео и Жулиета, както се казва. — Понечи да се засмее, но ситуацията стана още по-неловка. — Аз те обичах и ти ме обичаше. Бяхме щастливи, Кристин. Много щастливи.
— Преди злополуката.
Той трепна, като чу думата. Да не би да се издадох? Днес ли ми разказа за шофьора, който ме блъснал и избягал? Не знаех със сигурност, но все пак злополука би било логично попадение за човек в моето състояние. Реших да не се безпокоя.
— Да — тъжно каза той. — Бяхме щастливи.
— А сега?
— Сега ли? Иска ми се да е по-различно, но аз не съм нещастен, Крис. Обичам те. Не бих те заменил с никоя друга.
Ами аз? — запитах се мислено. Аз нещастна ли съм?
Погледнах към съседната маса. Бащата придържаше чифт очила пред присвитите си очи и четеше ламинираното меню. Съпругата му нагласи шапката на дъщерята и свали шала й. Момичето седеше безучастно, зяпаше с празен поглед и увиснала долна устна. Дясната й ръка конвулсивно потреперваше под масата. От брадичката й висеше тънка ивичка слюнка. Бащата ме забеляза и аз побързах да извърна очи към съпруга ми — спипана в тази проява на невъзпитание. Сигурно бяха свикнали с втренчените погледи, които засрамено се отместват.