Въздъхнах.
— Иска ми се да си спомня какво се е случило.
— Какво се е случило ли? — попита той. — Защо?
Опитах се да преброя колко спомени си бях възвърнала. Краткотрайни, преходни. Вече забравени. Потънали.
Но все пак ги бях записала; знаех, че съществуват, защото разполагах със следа от присъствието им. Просто бяха изгубени.
Не се съмнявах, че има ключ, спомен, който ще разкрие всички останали.
— Мисля си, че ако съумея да си спомня злополуката, може би ще си спомня и други неща. Не всичко може би, но достатъчно. Сватбата ни например, сватбеното пътешествие. Дори него не помня, представяш ли си?
Отпих от чашата си. За да спра името, което без малко не ми се изплъзна: Адам.
— Дори само да помня коя съм, когато се събудя, би било чудесно.
Бен преплете пръсти, подпря брадичка на двойния юмрук.
— Според лекарите няма такава вероятност.
— Но и те няма как да са сигурни, нали? Може да грешат.
— Съмнявам се.
Оставих чашата на масата. Всъщност той грешеше. Смяташе, че всичко е заличено и миналото ми е безвъзвратно изгубено. Може би в този момент трябваше да му кажа за виденията, макар и редки, за доктор Наш, за дневника. За всичко.
— Но понякога аз си припомням разни неща. — На лицето му се изписа изненада. — Явяват ми се за кратко.
— Сериозно? — Бен отпусна ръце. — Какви неща?
— Най-различни. Повечето съвсем незначителни. Странни усещания. Видения. Приличат на сънища, но са твърде реални, за да са плод на въображението ми. — Този път той не каза нищо. — Това трябва да са спомени.
Очаквах да прояви интерес, да ме засипе с въпроси, да настоява да му опиша всичко, да му разкажа откъде знам, че са именно спомени.
Той обаче мълчеше. И ме гледаше все така тъжно. Неволно сама се насочих към записаното в дневника и по-точно онзи спомен как ми предлага вино в кухнята на първия ни дом.
— Веднъж видях теб. На много по-млади години…
— Какво правех?
— Нищо особено. Просто стоеше в кухнята. — Сетих се за момичето, майката и бащата на близката маса. Сниших глас до шепот. — Целуна ме.
Бен най-сетне се усмихна.
— Щом е изплувал един спомен, може би съм в състояние да си възвърна и много други…
Той се пресегна през масата и хвана ръката ми.
— Въпросът е, че утре този спомен ще си е отишъл. Това е проблемът. Нямаш основа, върху която да стъпиш.
Въздъхнах. Имаше право: не мога до края на живота си да записвам всичко, което ми се случва, не и ако трябва всеки ден да прочитам дневника от самото начало.
На масата до нас момичето несръчно поднесе лъжица гъста италианска супа към устата си и накапа кърпата, която майка й бе пъхнала във врата й като лигавник. Можех да си представя живота им: колко тежко е бремето на постоянните грижи, от което са очаквали да се освободят още преди години.
Ние сме същите, помислих си. И аз имах нужда някой да ме храни с лъжица. И също като тези двама възрастни, обичта на Бен никога нямаше да получи ответ.
И все пак може би не бяхме съвсем като тях. Може би за нас все още имаше надежда.
— Ти искаш ли състоянието ми да се подобри?
Той отново изглеждаше изненадан.
— Кристин, моля те…
— Защо да не отида да ме прегледат? Да потърсим някой лекар?
— Опитвали сме…
— Защо да не опитаме отново? Нали науката напредва. Ами ако е открито ново лечение, за което дори не знаем?
Той стисна ръката ми.
— Кристин, вариантите са изчерпани. Повярвай ми. Опитахме всичко.
— Добре де. Разкажи ми.
— Крис, моля те. Недей…
— Кажи ми какво сме опитали! — не се предавах аз.
— Всичко. Абсолютно всичко. Нямаш представа какво беше.
Той седеше като на тръни. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, сякаш очакваше удар, но не знаеше от коя посока ще дойде. В този момент можех да отстъпя, но се заинатих.
— Искам да знам, Бен. Разкажи ми какво е било.
Мълчание.
— Говори!
Той вдигна поглед, изпълнен с ужас, и преглътна мъчително. Пламтящо лице, широко отворени очи.
— Ти беше в кома. Всички смятаха, че скоро ще умреш. Но не и аз. Знаех колко си силна, не се съмнявах, че ще се пребориш. И ето че един ден се обадиха от болницата — беше се събудила. Цяло чудо било, така казаха, но аз знаех, че грешат. Ти го беше постигнала сама, Крис. Беше се върнала при мен. Вярно, че замаяна, объркана. Нямаше представа къде се намираш, не помнеше нищо от злополуката, но разпозна мен, после и майка си, макар че не можеше да ни назовеш. Лекарите казваха, че нямало причини за безпокойство, временната загуба на памет била нещо нормално след такава тежка злополука, щяла да отмине. И после…