Той сви рамене, погледна кърпата, която държеше в ръцете си.
— Какво после?
— Състоянието ти започна да се влошава. Един ден изобщо не ме позна. Предположи, че съм лекар. После забрави коя си. Не помнеше името си, нито кога си родена. Нищо. Постепенно разбрахме, че си престанала дори да съхраняваш нови спомени. Правиха ти изследвания, гледаха те на скенер. Всичко. Но без резултат. И заключиха, че злополуката е причинила трайна загуба на паметта. Нямало лечение, нищо не можели да направят.
— И нищо ли не направиха?
— Вдигнаха ръце. Сметнаха, че дори да имаш някакъв шанс, колкото повече време минава, толкова по-малка е вероятността да си върнеш паметта. И ме увериха, че единственото, което мога да направя, е да се грижа за теб. И аз се опитвам да правя това до ден-днешен. — Той взе ръцете ми в своите, погали пръстите ми, размърда венчалната халка на безимения ми пръст.
Наклони се напред и почти допря лице до моето.
— Обичам те — прошепна той, но аз отново не изрекох очаквания отговор и до края на вечерята не си казахме нищо повече. У мен се надигаше враждебност. Гняв. Срещу упоритата непреклонност, с която твърдеше, че никой не е в състояние да ми помогне. И която нямаше как да пробия. Желанието ми да му кажа за дневника и доктор Наш се изпари мигом. И реших поне още известно време да не му разкривам тайните си. Единствено тях чувствах само свои.
Прибрахме се у дома. В банята набързо записах случилото се до този момент, после се съблякох, почистих грима от лицето си. Сложих си халата. Наближаваше краят на още един ден. Скоро щях да заспя и мозъкът ми щеше да се заеме да изтрие всичко. Утре отново предстоеше да започна отначало.
Вече нямах амбиции. Единственото ми желание бе да се чувствам нормално. Да живея като всички останали, да натрупвам някакъв опит, всеки ден да оформя следващия. Искам да порасна постепенно. Да научавам разни неща, да извличам поуки от грешките. Там, в банята, се замислих за старостта. Опитах се да си я представя. Когато прехвърля седемдесет, дори осемдесет, все така ли ще се събуждам с чувството, че животът ми тепърва започва? Дали сутрин ще съм забравила, че костите ми са стари, а ставите сковани и схванати? Умът ми не го побира как ще я карам, когато открия, че животът е зад гърба ми, минало, което си е отишло напразно. Няма да мога да се похваля със своя съкровищница от спомени, нито натрупан опит, нито мъдрост, които да завещая. Как ще се чувствам, когато в огледалото видя отражението на баба ми? Не знам, но сега не мога да си позволя да мисля за това.
Загасих лампата и влязох в спалнята. Бен седеше в леглото и ме гледаше. Нищо не казах, но легнах до него. Усетих, че е гол под завивката.
— Обичам те, Кристин — каза той и започна да ме целува по шията, по бузите, по устните. Горещ дъх с мирис на чесън. Не исках да ме целува, но не го отблъснах. Сама съм си виновна, казах си. Сама го предизвиках с тъпата рокля, грима и парфюма, с настояването да ме целуне, преди да излезем.
Обърнах се към него и въпреки липсата на желание отвърнах на целувката му. Опитах се да си представя нас двамата в къщата, която току-що сме си купили, как разкъсваме дрехите си по стълбите към спалнята и оставяме вечерята недокосната. Тогава сигурно съм го обичала, казах си — защо иначе ще се омъжвам за него? — следователно няма причина да не го обичам и досега. Напомних си, че това, което вършех в момента, е важно, то изразява любов, а и благодарност… и когато ръката му се плъзна нагоре, към гърдата ми, аз не го спрях. Нормално е, казах си, напълно естествено. Не го спрях и когато пъхна пръсти между краката ми… и започнах тихо да стена, но много, много по-късно осъзнах, че то не е било заради усещанията, които целеше да предизвика. То нямаше нищо общо с удоволствието, това беше страх, неистов страх от онова, което бях видяла, когато затворих очи.
Намирам се в хотелска стая. Същата, която бях зърнала, когато се приготвях за вечерта. Сега виждам свещите, шампанското, цветята. На вратата се чука, аз оставям чашата, от която току-що съм отпила, и тръгвам да отворя. Обзета съм от нетърпение, въздухът е наситен с очакване. Страстта помежду ни не е изчезнала. Посягам, хващам студената метална дръжка на бравата. Поемам си дълбоко дъх. Най-сетне всичко ще бъде както трябва.