Трябваше да видя негова снимка. Но къде да потърся? „Държа ги горе — беше ми казал той. — На сигурно място.“ Само това знаех. Защото го бях записала. Но къде точно? В стаята за гости? В кабинета? Как да тръгна да търся нещо, което дори не знам как изглежда?
Влязох в кабинета и затворих вратата. Луната светеше през прозореца и огряваше стаята в меко сивкаво сияние. Не посмях да запаля лампата, не исках да рискувам Бен да ме завари как ровя. Щеше да ме попита какво търся, а аз не разполагах с никакво извинение. И щяха да последват купища въпроси.
Сива метална кутия, така бях записала. Най-напред погледнах на бюрото. Компютър с удивително плосък екран, химикалки и моливи в чаша, листове, подредени на спретнати купчинки, керамично преспапие във формата на водно конче. Над бюрото върху подложка с кабарчета беше закован работен календар, нашарен с цветни стикери, кръгчета и звезди. Под бюрото имаше кожена чанта с дръжка за през рамо и кошче за боклук — и двете празни, — а отстрани стоеше шкаф за документи.
Издърпах най-горното чекмедже — бавно, за да не вдигам шум. Беше пълно с документи в отделни папки с надписи „Къща“, „Работа“, „Финанси“. Придърпах ги и отзад намерих пластмасов флакон с хапчета, но названието не ми говореше нищо. Второто чекмедже беше пълно с канцеларски принадлежности — кутийки, кубчета листчета, писалки. Затворих и него и коленичих да погледна в най-долното.
Одеяло — или хавлиена кърпа — трудно беше да отгатна на бледата светлина. Повдигнах единия край и отдолу напипах студена метална повърхност — кутия, но много по-голяма, отколкото си я представях, която изпълваше почти цялото чекмедже. Прихванах я с две ръце — оказа се по-тежка, отколкото очаквах — и без малко не я изпуснах, преди да я сложа на пода.
Ето я пред мен. За миг се поколебах. Какво исках всъщност? Имах ли изобщо смелост да я отворя? Какви ли нови удари щеше да ми нанесе? Също като паметта ми може би и тук се криеха истини, непостижими дори за въображението ми. Неописуеми сънища и умопомрачителни ужаси. Ето от това се страхувах. И все пак, казах си, с други истини не разполагам. Те са моето минало. Моята човешка същност. Без тях съм нищо. Нищо повече от животно.
Поех си дълбоко въздух, затворих очи и понечих да вдигна капака.
Той помръдна съвсем леко. Опитах отново, защото предположих, че просто заяжда, после и трети път, преди да осъзная: кутията беше заключена. Бен я беше заключил.
Постарах се да запазя спокойствие, но неволно ме заля гняв. Как смееше да заключи тази кутия със спомени? От къде на къде ще ми отнема онова, което по право беше мое.
Ключът трябва да е някъде тук, казах си. Погледнах в чекмеджето. Разгънах кърпата и я разтърсих. Изправих се, съборих чашата с химикалките на бюрото, погледнах и там. Нищо.
В отчаяние претърсих и другите чекмеджета. Не открих никакъв ключ и осъзнах, че може да е навсякъде в къщата. Наведох се и коленичих на пода.
До слуха ми достигна звук. Проскърцване. Толкова тихо, сякаш предизвикано от моето тяло. Ето пак. Дишане. Или въздишка.
Глас. Гласът на Бен.
— Кристин? — И после по-силно. — Кристин?
Ами сега? Намирах се в кабинета му, пред металната кутия, за която той смяташе, че нямам спомен. Без малко да се поддам на паниката. Отвори се врата, щракна лампата на площадката, под вратата се очерта светла ивица. Бен идваше.
Нямах време за губене. Върнах кутията на място и блъснах чекмеджето — трясък срещу бързина.
— Кристин? — отново ме повика той. Стъпки на площадката. — Кристин, мила? Аз съм. Бен.
Напъхах химикалките и моливите обратно в чашата на бюрото и се свлякох на пода. Вратата бавно се отвори.
Не знаех какво ще последва, докато не се случи. Реагирах интуитивно, по някакъв дълбоко погребан инстинкт.
— Помощ! — промълвих, щом той се появи.
Силуетът му се очерта на светлината откъм площадката и за момент наистина усетих ужаса, който се опитвах да изиграя.
— Моля ви! Помогнете ми!
Той запали лампата и се приближи.
— Кристин! Какво има? — Понечи да приклекне до мен.
Рязко се дръпнах, колкото се може по-далеч, докато гърбът ми не опря в стената под прозореца.
— Кой сте вие?
Учудващото е, че вече плачех и се тресях като в истерия. Впих нокти в стената зад мен, сграбчих пердето, все едно се опитвах да се покатеря по него. Бен остана на място, в другия край на стаята. Протегна ръка към мен, сякаш бях опасно диво животно.