— Това съм аз. Твоят съпруг.
— Какъв съпруг? Какво става с мен?
— Имаш амнезия — обясни той. — Женени сме от години.
И после, докато ми приготвяше горещото какао, което все още е пред мен, аз го оставих да ми разкаже всичко, от самото начало. Всичко, което вече ми бе известно.
Неделя, 18 ноември
Това се случи в малките часове в събота. Тоест в петък през нощта. Днес е неделя. Някъде около обяд. Пропуснала съм да опиша цял един ден. Двайсет и четири часа са изгубени. Двайсет и четири часа, през които съм се доверявала на всяка дума от устата на Бен. Вярвала съм, че никога не съм писала, никога не съм имала син. Вярвала съм, че злополука ми е отнела миналото.
А може би за разлика от днес доктор Наш не се е обадил и аз не съм знаела за този дневник. Или се е обадил, а аз съм решила да не го отварям. Побиват ме студени тръпки. Какво ли би станало, ако някой ден той реши да престане изобщо да ми се обажда. Никога не бих го открила, не бих го прочела, никога не бих узнала за съществуването му. И нямаше да знам нищо за миналото си.
Би било немислимо. Мога да го кажа с пълна увереност. Съпругът ми поддържа една версия за загубата на паметта ми, моят лекар — друга. За истината мога да разчитам единствено на този дневник.
Сама съм го написала. Трябва да помня това. Сама.
Мислено се връщам към сутринта. Спомням си, че лъчите на слънцето внезапно ме събудиха. Рязко отворих очи и непознатата обстановка ме обърка. Не успявах да си спомня конкретни факти, но имах чувството за наситена със събития дълга история, която не се простираше само няколко кратки години назад. Макар и смътно, отгатвах, че в историята има дете, което бях родила аз. В мига на полусъзнание, преди да се събудя напълно, бях уверена, че съм майка. Съществуваше и друго тяло, освен моето, което трябваше да храня и закрилям.
Обърнах се, сепната от допира на друго тяло в леглото, нечия ръка, преметната през кръста ми. Не усетих паника, а по-скоро сигурност. Щастие. Разсъних се и ето че образите и възприятията започнаха да прерастват в реалности и спомени. Първо ми се яви моето момченце, видях как го викам по име — Адам — и то се затича към мен. После си спомних съпруга ми. Неговото име. И дълбоката си любов към него. Усмихнах се едва-едва.
Усещането за умиротворение не трая дълго. Погледнах към мъжа до мен — не това лице бях очаквала да видя. Миг по-късно осъзнах, че не разпознавам стаята, в която съм спала, не си спомнях как съм попаднала тук. И накрая стигнах до заключението, че нямам ясен спомен за нищо. Тези кратки несвързани образи нямаше да ме отведат до цялостна картина, те бяха сами за себе си.
Бен ми обясни, разбира се. Или поне отчасти. А този дневник обясни останалото след обаждането на доктор Наш. Нямах време да го прочета целия. От площадката се бях оплакала от мнимо главоболие, а после се ослушвах и за най-лекото движение на долния етаж, очаквайки Бен всеки миг да се качи с обезболяващо хапче и чаша вода, затова и прескачах цели пасажи. Все пак прочетох достатъчно. Научих коя съм, как съм попаднала тук, какво имам и какво съм изгубила. А също и че не всичко е изгубено. Отделни спомени се връщат, макар и бавно.
Така каза и доктор Наш в деня, когато пред мен прочете дневника ми: „Доста неща си си спомнила, Кристин. Няма причина процесът да спре.“ От дневника научих, че това за злополуката и избягалия шофьор е лъжа, че някъде дълбоко в мен има следа от случилото се в нощта, когато съм изгубила паметта си. Тя не сочеше към никаква кола или заледени пътища, а към шампанско, цветя и почукване на вратата на хотелска стая. Трябваше да е замесен друг мъж, защото който и да ме бе отвел в онази хотелска стая, не е бил Бен.
Сега вече разполагам и с име. Името на мъжа, когото очаквах да видя, когато отворя очи сутринта, не беше Бен.
Ед. Бях се събудила с очакването в леглото до мен да открия мъж на име Ед.
Тогава не знаех кой е този Ед. Бях предположила, че няма такъв, че просто съм си измислила това име, чула съм го отнякъде. Или пък може да е бил някогашен мой любовник, краткотраен флирт, който не съм забравила напълно. Сега обаче вече съм прочела дневника. И научих, че съм била нападната в хотелска стая. Знам кой е този Ед.
Този мъж е дебнел пред вратата онази нощ. Той ме е нападнал. И е откраднал живота ми.
Вечерта подложих съпруга ми на изпитание. Не че го исках, не бях го планирала дори, но през целия ден се бях тормозила. Защо ме лъже? Защо? Към една и съща версия ли се придържа? Или всеки път е различна? Имам нужда да му вярвам, помислих си. Нямам друг, освен него.