В такъв случай паметта ми не работеше. Никакви спомени не се възвръщаха. И състоянието ми изобщо не се подобряваше.
Открих чантата си и я обърнах над леглото. Изпадаха портмонето ми, календар бележникът, червило, пудра, хартиени кърпички. Мобилен телефон, после друг. Пликче ментови бонбони. Монети. Квадратно жълто листче.
Седнах на леглото и взех да ровя сред тези вещи. Първо вдигнах бележника и се зарадвах на късмета си, щом видях името на доктор Наш, написано с черна химикалка на последната страница, но към номера отдолу в скоби беше добавено „служебен“. Беше неделя. Почивен ден.
По лепкавата ивица на жълтото листче се бяха задържали боклуци и косми, но иначе беше празно. Започвах да се чудя какво ме бе навело на мисълта, че доктор Наш ще ми даде личния си номер… И тогава си спомних: в дневника бях прочела, че е записал другите номера отпред. „Звънни ми, ако се почувстваш объркана“, беше ми казал той.
Открих дневника, после взех и двата телефона. Изглеждаха ми почти еднакви. В първия, който проверих, всяко входящо и изходящо обаждане носеше името на Бен. Вторият явно беше използван много по-рядко. Защо ще ми го дава доктор Наш, ако не за подобни случаи? В момента се чувствам повече от объркана. Набрах номера и натиснах копчето със слушалката.
След кратък интервал прозвуча бръмчене, прекъснато от глас.
— Ало? — Звучеше сънен, макар че не бе толкова късно. — Кой се обажда?
— Доктор Наш — прошепнах аз. Чувах звука от телевизора долу, където Бен гледаше някакво шоу за таланти. Песни, смях, взривове от аплодисменти. — Кристин се обажда.
Пауза. Пренастройване.
— Добре. Но как…
Почувствах огорчение. Той определено звучеше по-дразнен.
— Извинявай — казах аз. — Телефонът ти е записан отпред в дневника ми.
— Разбира се — отвърна той. — Как си? Всичко наред ли е?
— Извинявай — повторих. И после думите се изстреляха сами. — Трябва да те видя. Сега. Или утре. Да. Утре. Спомних си нещо. Снощи. Записах го. Хотелска стая. Някой почука на вратата. Не можех да дишам. Аз… Доктор Наш?
— Кристин, говори по-бавно. Какво се е случило?
Поех дълбоко въздух.
— Яви ми се спомен. Определено е свързан с причината да загубя паметта си. Само че не откривам логиката. Бен твърди, че ме е блъснала кола.
Нещо в слушалката прошумоля, сякаш той се размърда, после прозвуча друг глас. На жена.
— Не е важно — тихо каза той, после добави нещо, което не чух.
— Доктор Наш? Вярно ли е, че ме е блъснала кола?
— В момента не мога да говоря — каза той и нещо ме жегна. Гняв или паника.
— Моля те! — изхриптях.
Кратко мълчание, после отново чух гласа му. По-силен, авторитетен.
— Естествено. Разбирам. Продължавай в тази посока. Ще ти се обадя утре. На този номер, нали?
Облекчение. И нещо друго, неподозирано. Неподдаващо се на определение. Щастие? Доволство?
Не, имаше и нещо повече. Отчасти тревожно опасение, отчасти увереност, примесени с вълнението от предстоящо удоволствие. Оттогава е изминал близо час, но аз все още го усещам и сега вече знам какво е било. Никога преди не съм го долавяла. Очакване.
Какво съм очаквала? Да получа отговор на въпроса си, потвърждение, че спомените ми бавно се процеждат, че лечението дава резултат? Или е нещо повече?
Припомням си как трябва да съм се чувствала, когато ме докосна на паркинга. Какво ме е накарало да пренебрегна обаждането на съпруга ми. Може би истината е далеч по-проста.
— Да — бях отвърнала, когато той обеща да се обади. — Да. Моля те.
Само че връзката бе прекъсната преди последните ми думи. Спомних си женския глас и се досетих, че са били в леглото.
Отхвърлям тази мисъл. Тръгна ли да я разнищвам, ще полудея.
Понеделник, 19 ноември
Кафенето беше претъпкано. Заведение от някаква верига. Всичко беше зелено, кафяво и подлежащо на рециклиране — според постерите по стените, — в максимална степен щадящо околната среда. Отпих глътка кафе от огромна картонена чаша, докато доктор Наш се настаняваше срещу мен.
За пръв път имах възможност хубаво да го огледам; или поне за пръв път през този ден, което за мен е едно и също. Беше се обадил скоро след като разтребих таблата от закуската си, а около час по-късно бе дошъл; бях прочела почти целия дневник и по пътя гледах право напред, през стъклото на колата. Чувствах се объркана. Отчаяно объркана. Сутринта, когато се събудих, бях наясно, че съм зряла жена и майка, макар да не бях сигурна дали знам и малкото си име. Макар да не подозирах, че съм на средна възраст и синът ми е мъртъв. Денят до този момент бе преминал в лутане и сблъсъци с шокиращи разкрития — огледалото в банята, албума със снимки и по-късно дневника, а кулминацията настъпи с убеждението, че не вярвам на съпруга си. Не бях пожелала да задълбавам в други посоки.