Сега обаче се убедих, че външността на доктор Наш е различна от очакванията ми. Струваше ми се по-млад и макар да бях записала, че е излишно да се притеснява от напълняване, това съвсем не означаваше, че е кльощав, както бях предположила. Той внушаваше солидност, подчертана от огромното яке, което носеше, а изпод ръкавите се показваха доста космати ръце.
— Как се чувстваш днес? — попита той.
Свих рамене.
— Не мога да кажа със сигурност. Объркана, предполагам.
— Продължавай — кимна той.
Бутнах бисквитата, която доктор Наш ми бе взел въпреки отказа ми.
— Когато се събудих, бях наясно, че не съм тийнейджърка. Не знаех, че съм омъжена, но не бях особено изненадана, че в леглото до мен има мъж.
— Това е хубаво, макар че…
— Но за вчера — прекъснах го аз — съм записала, че още преди да се разсъня, съм знаела, че съм омъжена.
— Значи продължаваш да водиш дневника. Носиш ли го?
Бях го взела, беше в чантата ми. Но се бях натъкнала на неща, които не исках нито той, нито някой друг да прочете. Лични неща. Моята история. Единствената, която имам. Впечатления и усещания, свързани с него, които бях описала.
— Забравих да го взема — излъгах аз. Не можах да отгатна дали се разочарова.
— Добре, няма значение. Разбираемо е да се ядосваш, ако един ден си спомниш нещо, а на следващия ти се струва, че отново си го забравила. И все пак имаш напредък. Най-общо казано, припомняш си повече, отколкото преди време.
Той замълча, отпи от чашата си. Дали твърдението му отговаряше на истината? В началото на дневника е записано, че съм си спомнила детството, родителите ми, купон с най-добрата ми приятелка. Бях видяла себе си и съпруга ми — като съвсем млади, влюбени, също и как работя над роман. А оттогава? Напоследък ми се явява единствено моят мъртъв син и нападението, което ме е осакатило. Все неща, които може би е по-добре да забравя.
— Казваш, че Бен те смущава. Заради начина, по който обяснява причината за твоята амнезия.
Кимнах. Написаното през вчерашния ден ми се бе сторило отдалечено във времето, преразказано сякаш. Едва ли не въображаемо. Злополука с кола. Нападение в хотелска стая. Тези сюжети като че ли не се отнасяха до мен. И все пак нямах избор: трябваше да вярвам, че съм записала истината. Как Бен ме е излъгал относно причината за състоянието ми.
— Продължавай — насърчи ме доктор Наш.
Разказах му какво съм записала, като започнах с историята на Бен за злополуката и завърших с моя спомен за хотелската стая, но не споменах как сме правили секс, когато изплува видението, нито за романтичните щрихи в него — цветята, свещите, шампанското.
През цялото време го наблюдавах. Той слушаше съсредоточено, кимаше, вметваше по някоя дума, колкото да ме окуражи, дори в един момент се почеса по брадичката и присви очи, макар че изражението му говореше по-скоро за вглъбеност, отколкото за учудване. Всъщност ни най-малко не беше учуден.
— Ти си знаел, нали? — заявих аз, когато свърших. — Всичко това ти е известно.
Той сложи чашата си на масата.
— Не точно. Проблемите с паметта ти не са причинени от злополука с кола, знам го, но не и че Бен твърди така. Знам също, че по всяка вероятност си била в хотел вечерта… вечерта, когато си загубила паметта си. Останалите детайли, които спомена, са нови за мен. Доколкото мога да преценя, ти самата за пръв път си се натъкнала на нещо като спомен по тази линия. Това е добра новина, Кристин.
Добра новина? Да не би да очакваше да се зарадвам?
— Значи е вярно? — попитах. — Не е ли било злополука с кола?
Кратка пауза, последвана от отговор:
— Не, ние не смятаме така.
— Не смятате?
— Някои от нараняванията ти са били сходни с евентуална автомобилна злополука. Но не всички. Определено не.
— А какво е било? Какво се е случило в онази хотелска стая? Какво съм правила там?
— Не знам всички подробности.
— Тогава ми кажи каквото знаеш.
Думите ми бяха заредени с гняв, но беше твърде късно да ги върна назад. Проследих как почиства невидима трохичка от панталона си.