— Сигурна ли си, че искаш да го чуеш?
Той сякаш ми даваше последен шанс. Все още можеш да ме спреш. Можеш да продължиш живота си, без да научиш онова, което ще ти кажа. Така интерпретирах въпроса му.
Само че грешеше. За мен не съществуваше възможност за избор. Без истината бях полужива.
— Да — отвърнах.
Той заговори бавно. С паузи между думите. Започваше едно изречение, след няколко думи подхващаше друго. Разказът сякаш се движеше по спирала, кръжеше около нещо страховито, което бе най-добре да остане неизказано. Нещо зловещо, което драматично се отличаваше от обичайните теми в едно кафене.
Каза ми, че е истина. Била съм нападната. Открили ме да се скитам без посока. Напълно объркана. Без документ за самоличност, без спомен коя съм или какво се е случило. Имала съм рани по главата. Полицията сметнала, че съм била обект на нападение с цел грабеж. Дълго мълча, преди да ми каже, че са ме открили полугола, увита в изцапано с кръв одеяло.
Полазиха ме студени тръпки.
— Кой ме е открил? — попитах.
— Не съм сигурен…
— Бен?
— Не, не е бил той. Някакво семейство, струва ми се. Постарали се да те успокоят. Повикали линейка. Била си приета в болница, естествено. Оперирали те по спешност.
— Но как са разбрали коя съм?
За един кратък ужасяващ миг си помислих, че така и не са установили самоличността ми. Може би всичко — цялата история, дори името си съм получила в деня, когато са ме открили. Дори Адам.
— Не е било трудно — разсея опасенията ми доктор Наш. — В хотела си се регистрирала под собственото си име. А междувременно Бен се свързал с полицията, за да те обяви за изчезнала. Още преди да те открият.
Насочих мисълта си към мъжа, който бе почукал на вратата, онзи, когото бях очаквала.
— Бен не е знаел къде съм?
— Явно не е знаел.
— Нито с кого съм била? Кой ми е причинил това?
— Не. Никой не е бил арестуван. Полицията разполагала с нищожни веществени улики, а и ти не си била в състояние да подпомогнеш разследването.
Въздъхнах. Явно полицията е вдигнала ръце още преди години. За всеки, освен мен — дори и за Бен — това отдавна не беше новина, а стара история. Никога няма да разбера кой ми е причинил това — нито защо. Освен ако сама не си спомня.
— А после? — попитах. — След като са ме приели в болница?
— Изпаднала си в кома. Претърпяла си операция. Била си на косъм, но… си извадила късмет. Оцеляла си. А после станало ясно, че си загубила паметта си. Отначало сметнали, че е само временно. Предвид съчетанието на травмите по главата и аноксията имали основание да допуснат…
— Извинявай — прекъснах го аз. — Какво е… аноксия?
— Ти извинявай — смути се той. — Недостиг на кислород.
Главата ми се замая. Всичко започна да се сгърчва и разкривява, сякаш се смаляваше — или аз се подувах. Чух се да изричам:
— Недостиг на кислород?
— Да — потвърди той. — Налице били симптоми за спиране на притока на кислород към мозъка. Като при отравяне с въглероден окис или удушаване, макар че нямало други доказателства, които да потвърдят подобни хипотези. Най-вероятното им предположение било удавяне.
Той направи пауза, докато осмисля думите му.
— Спомняш ли си нещо, свързано с удавяне?
Затворих очи. Видях само възглавница и върху нея картичка с думите „Обичам те“. Поклатих глава.
— Постепенно тялото ти започнало да се възстановява, но не и паметта ти. Останала си в болницата две седмици. Отначало в интензивното, после в общото отделение. Когато си укрепнала достатъчно, са те върнали в Лондон.
Върнали са ме. Естествено. Била съм открита в хотел. Явно далеч от дома ми. Попитах точно къде.
— В Брайтън — каза той. — Можеш ли да предположиш защо? Да направиш някаква връзка?
Опитах се да си представя празнични дни, ваканции, но нищо не се получи.
— Не — отвърнах. — Или поне аз не знам.
— Няма нищо. Безброй причини биха обяснили присъствието ти там.
Да, казах си. Но само една от тях включва горящи свещи, купища рози и отсъствието на съпруга ми.
— Разбира се — казах на глас.
Почудих се дали някой от двама ни ще изрече фразата „любовна авантюра“ и как ли се е почувствал Бен, когато е разбрал къде съм била и защо.
И тогава ми просветна. Мотивът на Бен да крие истинската причина за моята амнезия. Защо му е да ми напомня, че някога, макар и за кратко, съм предпочела друг мъж.