— После какво е станало? — попитах за пореден път. — Върнала съм се у дома при Бен?
— Не — поклати глава той. — Все още си била много зле. Налагало се да те лекуват в болница.
— Колко дълго?
— Отначало си била в общо отделение. Няколко месеца.
— А после?
— Преместили са те. — Направи пауза и преди да го помоля да обясни, изрече: — В психиатрично отделение.
Думите ме разтърсиха.
— В психиатрично отделение?
Видях страховити зандани, пълни с луди, които вият като безумни. Не можех да си представя себе си на такова място.
— Да.
— Но защо?
Кроткият тон не се промени, но долових раздразнение. Внезапно осъзнах, че сме водили същия този разговор и преди, навярно неведнъж.
— За по-голяма сигурност. Била си се възстановила в значителна степен от физическите увреждания, но проблемите с паметта се задълбочили. Не си знаела коя си, нито къде се намираш. Проявявала си симптоми на параноя, твърдяла си, че лекарите са в заговор срещу теб. Непрекъснато си правила опити за бягство. Била си все по-трудно управляема. Наложило се да те преместят, и то не само заради твоята безопасност.
Опитах се да си представя какво е било. Всеки ден едно съзнание се пробужда в мъгла, неспособно да назове името си, нито къде се намира и защо е в болнична обстановка. Въпросите валят напосоки, остават без отговор. Наоколо се движат хора — достатъчно добре осведомени, но непреклонни. Трябва да е било ад.
Спомних си, че говорим за мен.
— И после?
Този път доктор Наш не ми отговори. Забелязах, че вдигна очи нагоре, после погледна някъде зад гърба ми, към вратата, сякаш очакваше някого. Там обаче нямаше никого, вратата не се отвори, никой не влезе. Дали всъщност не се канеше да избяга?
— Доктор Наш, какво е станало после?
— Известно време си останала там. — Гласът му се бе снижил до шепот. Казвал ми го е и преди, помислих си, но този път знае, че ще го запиша и поне няколко часа ще го задържа в главата си.
— Колко дълго?
Той не ми отговори и аз повторих въпроса.
— Колко дълго?
Погледна ме със смесица от тъга и болка.
— Седем години.
Той плати и си тръгнахме. Вървях като изпаднала в транс. Не знам какво бях очаквала да чуя, нито къде смятах, че съм прекарала най-тежкия стадий от заболяването си, но не ми се вярваше да е било там. Не и сред толкова много болка.
— Кристин — каза доктор Наш, — имам предложение.
Забелязах небрежния тон, с който би попитал какъв вид сладолед предпочитам. Подобна небрежност можеше да е само престорена.
— Слушам те — отвърнах.
— Може би за теб ще е полезно да видиш отделението, в което са те приели. Мястото, където си прекарала толкова дълго време.
Реагирах мигновено, без да се замислям.
— Не! — почти извиках. — Защо?
— Изплуват ти спомени. Знаеш какво се случи, когато ходихме в някогашния ти дом. Нали си го описала? — Кимнах и той продължи: — Тогава си спомни нещо. Може би отново ще се случи. Нищо чудно да подтикнем и други образи да изплуват.
— Да, но…
— Не се чувствай принудена. Виж… Ще бъда откровен. Вече имам уговорка. Хората ще те посрещнат с радост. Когато и да е. Трябва само да им звънна, че пътуваме към тях. Ще бъда с теб. Ако се почувстваш потисната или притеснена, ще си тръгнем. Все нещо ще постигнем. Обещавам ти.
— Смяташ, че ще ми помогне да се оправя? Наистина ли?
— Не знам — призна той. — Но има голяма вероятност.
— Кога искаш да отидем?
Той спря. Очевидно бяхме стигнали до неговата кола.
— Днес — каза той. — Смятам, че трябва да отидем днес. — И после каза нещо много странно. — Нямаме време за губене.
Нямаше никаква принуда. Доктор Наш не беше изтръгнал насила съгласието ми. Не помня — не помня почти нищо всъщност, — но все пак трябва да съм казала „да“.
По време на краткото пътуване и двамата мълчахме. Не можех да мисля. Нямах какво да кажа, нищо не изпитвах. Извадих дневника от чантата си и започнах да пиша, без да ме е грижа, че по-рано излъгах, че не е у мен. Не проговорихме и когато той спря колата, нито когато закрачихме по излъсканите с дезинфектант коридори, които миришеха на вкиснато кафе и прясна боя. Покрай нас минаваха носилки, а върху тях хора с включени системи. По стените висяха постери с увиснали отлепени краища. Луминесцентните лампи на тавана примигваха и жужаха. Можех да мисля единствено за седемте години, които бях прекарала тук. Един живот, от който не помнех нищо.