Спряхме пред двойна врата. Отделение „Фишър“. Доктор Наш натисна копчето на интеркома на стената, измънка нещо, което не чух. Той греши, казах си, когато и двете крила се разтвориха. Не съм оцеляла след нападението. Кристин Лукас, отворила вратата в онази хотелска стая, е мъртва.
Друга двойна врата.
— Добре ли си, Кристин? — попита той, след като първата се затвори и препречи пътя ни назад.
Не казах нищо.
— Това е изолирано отделение.
— Виждам — отбелязах аз.
Вътрешната врата започна да се отваря. Не знаех какво ще разкрие тя, не можех да повярвам, че съм я виждала някога.
— Готова ли си?
Дълъг коридор. Разтворени врати от двете страни, през които се виждаше, че водят към стаи с вътрешни прозорци. Във всяка имаше легло — оправено или разхвърляно, — повечето празни.
— Пациентите тук имат най-различни страдания. Мнозина проявяват симптоми на шизофрения, но има и случай на биполярно разстройство, остра форма на тревожност, депресия.
Надникнах през един от прозорците. Голо момиче седеше на леглото и зяпаше в телевизор. През друг видях приклекнал на земята мъж, който се люлееше напред-назад, обвил ръце около тялото си, сякаш да се предпази от студа.
— Заключени ли са? — попитах.
— Пациентите тук са приети по силата на Закона за психичното здраве. Независимо от волята им. Тук са за тяхно добро, но не и по свое желание.
— За тяхно добро?
— Да. Те застрашават самите себе си, а и околните. Трябва да бъдат държани на сигурно място.
Продължихме да вървим. Една жена вдигна глава, когато минахме покрай стаята й, и макар че очите ни се срещнаха, нейните бяха празни. Удари си плесница, без да изпуска погледа ми, и когато трепнах, тя го повтори. Изплува неясно видение — как подтичвам из зоологическа градина като малка, наблюдавам тигъра, който неспирно обикаля клетката, — но аз го отпъдих и продължих да вървя, решена да гледам право напред.
— Защо са ме вкарали тук? — попитах.
— Прехвърлили са те от общото отделение. Където като всички останали си имала само легло. Понякога за уикенда си се прибирала у дома при Бен. С течение на времето обаче си ставала все по-неуправляема.
— Неуправляема?
— Най-неочаквано си тръгвала нанякъде. Бен се видял принуден да заключва вратите в къщата. На няколко пъти си изпадала в истерия, твърдяла си, че той те е наранил, че си заключена против волята си. Връщали те в болницата, където известно време си била по-добре, но и там си започнала да проявяваш подобни изблици.
— И е трябвало да намерят начин да ме затворят.
Бяхме стигнали до сестринския блок. Пред едно от бюрата седеше мъж в униформа и вкарваше данни в компютър. Той вдигна очи, когато приближихме, и помоли да изчакаме лекаря, който скоро щял да дойде. Покани ни да седнем. Тайно огледах лицето му — кривия нос, златното топче на обицата — с надеждата да зърна нещо познато. Нищо. Все едно за пръв път стъпвах в отделението.
— Така е — едва сега отговори доктор Наш на въпроса ми. — В основни линии. Веднъж си изчезнала. За четири-пет часа. Полицията те открила край един от каналите. Само по пижама и халат. Бен отишъл да те прибере от участъка. Отказала си да тръгнеш със сестрите. Нямали друг избор.
Бен веднага се заел да уреди преместването ми.
— Според него не било добре да оставаш в психиатрично отделение. Имал е право всъщност. Ти не си застрашавала нито себе си, нито някой друг. Напълно възможно е обкръжението от пациенти с по-тежки заболявания да е влошавало състоянието ти. Той писал на лекарите, на директора на болницата, на депутата от вашия район. Само че никъде нямало свободни места.
И тогава — продължи той — бил открит център за хора с тежки мозъчни увреждания. Бен използвал всички възможни начини и в крайна сметка си била подложена на оценка; стигнало се до заключението, че си подходяща за настаняване, макар че финансирането като че ли било все така проблематично. Бен отказал да се примири. Очевидно заплашил да огласи твоята история в пресата и в последния момент се съгласили да платят и ти си била приета.
Опитах се да си представя как съпругът ми пише писма, разгръща цяла кампания, заплашва институции. Струваше ми се невъзможно. Мъжът от тази сутрин изглеждаше кротък, почтителен. Не бих го нарекла слабохарактерен, а по-скоро отстъпчив. Не приличаше на човек, който би привлякъл внимание върху себе си. Излизаше, че не съм аз единствената, чиято личност се е променила вследствие на травмата ми.