— Не — казах твърдо. — Предпочитам да не звъня на Бен.
Жената не се опита да ме разубеди.
— Вашата приятелка Клеър също редовно ви е посещавала. Да се обадим ли на нея?
Поклатих глава.
— Не поддържаме връзка.
— Колко жалко — кротко въздъхна жената. — Впрочем и аз мога да ви кажа нещичко за живота ви тук по онова време. — Тя направи пауза, преглеждайки бележките си, после допря длани пред гърдите си. — Лечението ви е било поверено предимно на психиатър консултант. Били сте подложена на сеанси с хипноза, но като че ли успехът е бил ограничен и краткотраен. — Тя продължи да чете. — Не сте вземали много лекарства. Давали са ви успокоително, но сравнително рядко, и то най-вече за да ви помогне да заспите. Тук понякога става доста шумно, нали си представяте.
Кимнах, припомняйки си воя, който ми се бе причул; запитах се дали това е ехо от мой собствен крясък.
— Каква бях тогава? — попитах. — Бях ли щастлива?
— Най-общо казано, да — усмихна се жената. — Бяхте популярна тук. Като че ли се сближихте с една от сестрите.
— Как се казва тя?
Нова справка с бележките в папката.
— За съжаление не е записано. Често играехте солитер.
— Солитер? — повторих.
— Това е игра на карти. Доктор Наш ще ви обясни по-късно. — Той кимна. — Според картона ви понякога сте буйствали. — Жената вдигна очи. — Не се притеснявайте. Това не е нещо необичайно в случаи като вашия. Хора с тежки травми на главата често проявяват склонност към насилие, особено ако е била увредена онази част от мозъка, която отговаря за самоконтрола. Освен това пациенти с амнезия като вашата често фабрикуват конфабулации, както казваме ние. Не откриват логика в средата, която ги заобикаля, и затова се чувстват принудени да прибягват до измислици. За себе си или за други хора, за миналото си или за онова, което е причинило състоянието им. Смята се, че се дължи на желанието да се запълнят празнините в паметта. В известен смисъл е напълно разбираемо. За жалост обаче това често води до прояви на буйство, когато страдащият от амнезия реши, че оспорват фантазията му. Сигурно през повечето време сте се чувствали дезориентирана. Особено когато сте имали посетители.
Посетители. Внезапно се уплаших, да не би да съм удряла сина си.
— В какво се е изразявало буйството ми?
— Случвало се е да наругаете някого от персонала.
— Но не и Адам, моя син?
— Не, не и според записаното в картона ви.
Въздъхнах, макар че не бях чула категорично опровержение. След кратка пауза жената продължи:
— Разполагаме с няколко страници от нещо като дневник. Да ви ги покажа ли? Така по-лесно ще разберете объркването си.
Този ход криеше опасности. Погледнах към доктор Наш и той кимна. Жената плъзна няколко листа синя хартия, аз ги взех, но отначало не посмях дори да ги погледна.
Когато събрах кураж, видях, че са по-скоро драсканици. В горния край буквите бяха добре оформени, спретнати, спазваха разграфените редове, но надолу ставаха дебели, разкривени, огромни, едва се побираха по няколко думи една до друга. Не бях преодоляла страха си, но все пак започнах да чета.
8:15 ч. сутринта. Будна съм. Бен е тук.
Плътно отдолу на следващия ред: 8:17 ч. сутринта. Не обръщай внимание на предишното. Писал го е някой друг, а на третия: 8:20 ч. Будна съм. СЕГА. Преди не бях. Бен е тук.
Прескочих няколко реда. 9:45 ч. Току-що се събуждам. ЧАК СЕГА, ЧЕСТНО, а по-надолу: 10:07 ч. СЕГА определено съм будна. Това дотук са само лъжи. Будна съм СЕГА.
Вдигнах очи.
— Наистина ли съм го писала аз?
— Да — кимна доктор Уилсън. — При вас доста дълго се задържа впечатлението, че тъкмо се събуждате от много дълъг дълбок сън. Вижте тук — посочи тя листа пред мен и започна да чете: — Спя от цяла вечност. Все едно съм била мъртва. Току-що се събуждам. Отново проглеждам, за пръв път. Очевидно са ви насърчавали да записвате усещанията си, за да ви накарат да си спомните какво се е случило, но у вас като че ли се е затвърждавало убеждението, че предишните записи принадлежат на някой друг. Постепенно сте си втълпили, че ви използват за експерименти, държат ви тук против волята ви.
Погледнах отново листа. Изреченията бяха почти еднакви, написани в разстояние на броени минути. Побиха ме студени тръпки.
— Нима съм била толкова зле? — прозвуча въпросът като ехо в главата ми.