— Да, за известно време — намеси се доктор Наш. — Спомените ти са се задържали само за няколко секунди. Понякога до минута-две. Но в течение на годините този промеждутък е нараствал.
Не можех да повярвам, че сама съм писала това. Бих го определила като продукт на някой с разпокъсан разсъдък. Като след експлозия. Отново ми се набиха думите: Все едно съм била мъртва.
— Съжалявам, не мога…
Доктор Уилсън пое листовете.
— Разбирам, Кристин. Всеки би се разстроил. Аз…
И тогава ме сграбчи паника. Изправих се, но стаята се завъртя.
— Искам да си ходя — заявих. — Това не съм аз. Не е възможно. Аз… никога не бих ударила човек. Никога. Просто не мога…
Доктор Наш също се изправи, след него и доктор Уилсън. Тя пристъпи напред, блъсна се в бюрото, по пода се разпиляха хартии. Погледнах надолу. От папката с бележките се бе изплъзнала снимка.
— Мили боже… — промълвих.
Жената проследи погледа ми и коленичи да скрие снимката с друг лист. Но аз вече бях видяла достатъчно.
— Това аз ли съм? — попитах, а гласът ми се извиси в крясък. — Аз ли съм?
Бях зърнала млада жена. Снимана бе само главата, с опъната назад коса. На пръв поглед изглеждаше, сякаш е надянала маска за Халоуин. Едното око беше отворено и гледаше в камерата, другото не се виждаше под огромна лилава маса, устните бяха подути, неестествено розови, целите нацепени. Бузите бяха подпухнали и придаваха на цялото лице гротескно изражение. Натрапи ми се асоциация със смачкан плод. Загнили отвътре сини сливи, готови да се пръснат.
— Аз ли съм това? — изкрещях отново, макар че въпреки подутините и разкривените черти бях осъзнала неопровержимата истина.
Тук паметта ми правеше засечка, разполовяваше се. Част от мен беше спокойна, смирена. Ведра. Тя наблюдаваше как другата беснее и пищи — така яростно, че се наложи доктор Наш и доктор Уилсън да я укротят. Дръж се прилично, сякаш казваше тя. — Поставяш всички в неудобно положение.
Другата част обаче беше по-силна. Тя бе взела превес, беше ме завладяла изцяло. Продължих да крещя, отново и отново, обърнах се и полетях към вратата. Доктор Наш се втурна след мен. Хукнах навън, макар че не знаех накъде е пътят за бягство. Зашеметиха ме образи и звуци. Залостени врати. Оглушителни аларми. Мъж, който ме преследва. Моят син, с разкривено от плач лице. Правила съм така и преди, помислих си. И то неведнъж.
Паметта ми се изключи.
Трябва да са ме успокоили по някакъв начин и да са ме убедили да тръгна с доктор Наш. Следващото, което помня, е как седя в колата до него, а той шофира. В небето се събираха облаци, улиците изглеждаха сиви, изравнени в една плоскост. Двуизмерни. Доктор Наш говореше, но аз не бях в състояние да се съсредоточа. Съзнанието ми сякаш се бе препънало, беше пропаднало и сега не можеше да навакса. Разни хора зяпаха витрините или разхождаха кучета, други бутаха колички или велосипеди. Зададох си въпроса дали този стремеж към истината е моето реално желание. Да, може би щеше да ми помогне състоянието ми да се подобри, но какво всъщност очаквах да получа? Не ми се вярваше някога да се събудя като нормалните хора, да знам какво съм правила предишния ден, какви планове съм имала за следващия, по какъв криволичещ път съм стигнала до тук и сега, до жената, която съм. Най-многото, на което можех да се надявам, е някой ден да погледна в огледалото и да възприема отражението си, без да изпадам в шок; да си спомня, че съм омъжена за Бен, че съм имала син на име Адам; да не се стига дотам някой да тикне в ръцете ми моя роман, за да се досетя, че сама съм го написала.
Дори подобни елементарни асоциации ми се струваха непостижими. Върнах се мислено в отделението „Фишър“. Към лудостта и болката. И помътените умове. По-близо бях до това безумие, отколкото до възстановяването. В крайна сметка като че ли бе най-добре да свикна да живея с моето състояние. Можех да кажа на доктор Наш, че не желая да го виждам повече, можех да изгоря дневника, да погреба истините, които съм научила, да ги заровя при онези, които още не познавам. Което би означавало да избягам от миналото си, но пък без никакво съжаление — само след броени часове нямаше дори да знам, че съм писала дневник, че е имало лекар, загрижен за мен, и тогава можех да заживея съвсем просто, без усложнения. Дните щяха да следват един след друг, без връзка помежду им. Да, от време на време щеше да изниква по някой спомен за Адам. В отделни дни щях да се потапям в скръбта и болката, да си спомням какво съм изгубила, но и това нямаше да трае дълго. Много скоро щях да заспивам и тихо да забравям. Колко лесно би било, казах си. Много по-лесно, отколкото е сега.