Извиках образа от снимката. Усещах го като прогорен в главата ми. Кой ми бе причинил това? Защо? Върнах се към спомена от хотелската стая. Отказваше да изплува, не можех да го достигна, но беше там, под повърхността. Сутринта бях прочела за моята любовна авантюра и сега си дадох сметка, че дори да е истина, не мога да си спомня дори кой е бил мъжът. Разполагах само с едно име, изникнало на събуждане преди няколко дни, и никаква надежда да си спомня нещо повече, колкото и да искам.
Доктор Наш продължаваше да говори. Нямах представа за какво… и го прекъснах.
— Имам ли подобрение? — попитах.
Той се сепна, погледна ме. Кратък миг, в който си помислих, че не разполага с отговор.
— А ти как смяташ?
Въздъхнах. Какво можех да кажа?
— Не знам — отвърнах. — Да. Така ми се струва. Успявам да си спомня неща от миналото, макар и рядко. Имам проблясъци. Най-вече, когато препрочитам дневника. Чувствам ги истински. Спомням си Клеър. Адам. Майка ми. Но всички те са като нишки, които не съумявам да задържа. Балони, които политат към небето, преди да ги уловя. Не мога да си спомня сватбата ми. Не мога да си спомня първите стъпки на Адам, първата му дума. Не мога да си спомня първия му ден на училище, дипломирането му. Нищо. Дори не знам дали съм била там. Навярно Бен е преценил, че е безсмислено да ме води. — Направих пауза, за да спра сълзите. — Не мога дори да си спомня как съм научила за смъртта му. Нито погребението — проплаках. — Имам чувството, че полудявам. Понякога изобщо не вярвам, че е мъртъв. Представяш ли си? Мисля си, че Бен ме лъже за смъртта му, както и за всичко останало.
— За всичко останало?
— Да. За романа ми. За нападението. За причината да изгубя паметта си. За всичко.
— Според теб защо би постъпил по този начин?
Мисълта се оформи.
— Защото съм имала връзка. Защото съм му изневерила.
— Кристин, това звучи неправдоподобно. Не мислиш ли?
Не казах нищо. Той беше прав, разбира се. Дълбоко в себе си не вярвах, че лъжите на Бен действително въплъщават проточило се с години отмъщение за нещо, което се е случило толкова отдавна. Обяснението навярно бе много по-тривиално.
— Ще ти кажа какво мисля — заяви доктор Наш. — Смятам, че имаш подобрение. Извикваш спомени. Много по-често, отколкото при първите ни срещи. А проблясъците, както ги нарече… Те определено говорят за напредък. Тълкувам ги…
— Напредък? — възкликнах и се обърнах с лице към него. — Нима наричаш това напредък? — Отново бях извисила глас, гневът бликна, сякаш повече не можех да се владея. — Щом това е целта, то аз не съм сигурна дали искам да я постигна. — Сълзите ми вече се стичаха неудържимо. — Не искам това!
Затворих очи и се потопих в мъката. Някак приятно ми бе чувството за безпомощност. Не се срамувах от него. Доктор Наш ми говореше: да не се разстройвам, всичко щяло да бъде наред, трябвало само да се успокоя. Но аз не му обърнах внимание. Не можех да се успокоя, а и нямах желание.
Той спря колата. Изключи двигателя. Отворих очи. Бяхме напуснали главното шосе и се намирахме пред входа към парк. През пелената от сълзите видях група момчета — тийнейджъри, предположих, — които играеха футбол, като с две купчини якета бяха маркирали вратата. Валеше дъжд, но те не спираха. Доктор Наш се обърна с лице към мен.
— Кристин — каза той, — съжалявам. Може би тази идея беше грешка. Не знам. Очаквах да отключим нови спомени. Допуснах грешка. Не биваше да виждаш онази снимка…
— Дори не знам дали причината е в снимката. — Бях престанала да хълцам, но лицето ми беше мокро, носът ми също течеше. — Да имаш салфетка? — попитах. Той се пресегна да отвори жабката. — По-скоро цялостното преживяване ми дойде твърде много. Не очаквах да видя толкова тежко страдащи хора, да си представям, че и аз съм била като тях. Ами дневникът? За нищо на света не бих повярвала, че аз съм го писала. Отказвам да повярвам, че съм била чак толкова зле.
Той ми подаде хартиена кърпичка.
— Важното е, че този етап е отминал.
Поех кърпичката и си издухах носа.
— Този като че ли е още по-страшен — казах тихо. — Написала съм, че все едно съм била мъртва. А сега сякаш умирам, всеки ден. Отново и отново. Имам нужда от истинско подобрение — заявих. — Не си представям още дълго да изкарам така. С мисълта, че довечера ще заспя, а утре ще се събудя в пълно неведение и същото ще е на следващия ден, и на по-следващия, завинаги. Умът ми отказва да го приеме. Не мога да го понеса. Това не е живот, а празно съществуване, преминаване от един момент към следващия без усещане за миналото, без мечти за бъдещето. Като животно. Най-лошото е, че дори не знам какво е изтрито от паметта ми. Може би ще изскочат неща, които ще ми причинят болка, а аз и на сън не съм ги зървала.