Ако казва истината, то тогава е редно да реагира така на последната ми реплика. Той ми обяснява, че имаме уговорка за днес.
— Днес? — Мислено се връщам към думите на Бен от сутринта, към списъка със задачи на стената в кухнята. — Но съпругът ми нищо не спомена. — Давам си сметка, че за пръв път наричам по този начин мъжа, до когото се събудих.
След кратка пауза доктор Наш проговаря отново:
— Може би Бен не знае, че се срещаш с мен.
Отбелязвам си, че той обаче знае името на съпруга ми.
— Но това е нелепо! Как няма да знае? Щеше да ми каже!
Мъжът отсреща въздъхва.
— Ще трябва да ми се довериш. Всичко ще ти обясня, когато се срещнем. Действително имаме напредък.
Когато се срещнем значи. Не предвиждам подобна възможност. Мисълта да изляза, и то без Бен, без той да знае нито къде съм, нито с кого, ме изпълва с ужас.
— Съжалявам — изричам на глас. — Не мога.
— Кристин — настоява гласът, — важно е. Ако погледнеш в календар–бележника си, ще се увериш, че онова, което ти казвам, е истина. У теб ли е? Сигурно е в чантата ти.
Вземам бележника с цветето от канапето и съм шокирана от годината, изписана отпред със златни букви. Две хиляди и седма. Двайсет години ми се губят.
— Да.
— Погледни на днешната дата — насърчава ме мъжът. Трийсети ноември. Виждаш ли отбелязана срещата ни?
Не разбирам как е възможно да е ноември — а от утре декември, — но все пак отгръщам тънките като фолио страници до днешната дата. Там е пъхнато жълто листче и на него с непознат почерк е изписано: 30 ноември — среща с доктор Наш. Отдолу стоят думите: Не казвай на Бен.
Другите дати са празни. Няма рождени дни, няма вечерни излизания, няма празненства. Това ли представлява моят живот?
— Добре — казвам.
Мъжът ми обяснява, че ще ме вземе, че знае къде живея и ще дойде след един час.
— Но съпругът ми…
— Всичко е наред. Ще се прибереш много преди да се върне от работа. Обещавам ти. Довери ми се.
Часовникът над камината звънко се обажда и аз го поглеждам. Старомоден часовник в дървена кутия с голям циферблат, на който има римски цифри. Показва единайсет и половина. До него има сребристо бял ключ — сигурно за да подсеща Бен да го навива всяка вечер. Достатъчно стар е, за да прилича на антикварна рядкост, и това ме кара да се запитам как сме се сдобили с него. Може би няма история или поне не откакто е станал наш, просто сме го мярнали в някой магазин или на пазара и един от двама ни го е харесал. По всяка вероятност Бен, казвам си. Аз определено не го харесвам.
Ще отида само на тази среща, и край, мисля си. А довечера, когато Бен се прибере, ще му кажа. Не мога да си представя, че ще скрия подобно нещо от съпруга си. При положение, че изцяло разчитам на него.
И все пак в гласа на доктор Наш има нещо странно познато. За разлика от този на Бен не ми е напълно чужд. Осъзнавам, че ми е по-лесно да повярвам на него, че се познаваме, отколкото на съпруга ми.
„Имаме напредък“, това бяха неговите думи. Трябва да разбера за какъв напредък говори.
— Добре — казвам. — Ела.
Доктор Наш пристига и предлага да отидем на кафе.
— Пие ли ти се кафе? — пита той. — Няма смисъл да ходим чак до кабинета. Без друго днес исках най-вече да си поговорим.
Кимам, казвам „да“. Бях в спалнята, когато се появи; проследих го как паркира и заключи колата, как си оправи косата, приглади якето си, взе куфарчето си. Не е той, помислих си, като го видях да кима на работниците, които разтоварваха инструменти от някакъв микробус, но ето че се запъти към нашата къща. Изглеждаше млад — твърде млад, за да е правоспособен лекар — и макар да нямах представа как очаквам да е облечен, спортното яке и сивите кадифени джинси ме изненадаха.
— От края на улицата започва парк — казва той. — Там има и кафене, струва ми се. Искаш ли да отидем?
Тръгваме заедно. Студеният режещ вятър ме кара да пристегна шала около шията си. Радвам се, че нося в чантата си телефона, който ми даде Бен. Радвам се също така, че доктор Наш не настоя да отидем с колата. Някаква част от мен е склонна да му се довери, но другата, и то по-голямата ми казва, че може да е всякакъв. Не го познавам.
Аз съм възрастен човек, но с увреждане. Този мъж като нищо може да ме откара някъде, макар че не ми е ясно с какви намерения. Толкова съм уязвима.
Стигаме до широкото шосе, което отделя края на улицата от парка отсреща, и изчакваме, преди да пресечем. Мълчанието ни е потискащо. Бях си наумила да потърпя, докато седнем някъде, и тогава да започна с въпросите, но ето че проговарям: