— Спомних си нещо.
— От нощта на нападението ли?
— Да — отвърнах. — Как се сети?
— Ти пищеше — обясни той. — И не спираше да повтаряш „Махни се“ отново и отново.
— Като че ли бях на онова място. Съжалявам.
— Моля те, не се извинявай. Искаш ли да ми разкажеш?
В интерес на истината нямах такова желание. Някакъв първичен инстинкт сякаш ми подсказваше, че е най-добре да запазя този спомен за себе си. В същото време се нуждаех от помощта му и знаех, че мога да му имам доверие. Разказах му всичко.
Когато свърших, той помълча, после попита:
— Нещо друго?
— Не — отвърнах. — Мисля, че не.
— Не си ли спомняш как изглеждаше? Нападателят имам предвид.
— Не, изобщо не.
— Нито името му?
— Не. Нищо. — Помълчах, после попитах: — Смяташ ли, че ще помогне, ако знам кой ми е причинил това? Ако го видя? И си го спомня?
— Кристин, няма никакви улики. Нищо, което да го потвърди.
— И все пак, би ли помогнало?
— Този като че ли е един от най-дълбоко потиснатите ти спомени…
— Значи отговорът е „да“?
Той помълча.
— Може би ако отидем…
— Не! — прекъснах го аз. — Не го изричай дори.
— Ще отидем заедно. Няма да ти навреди. Обещавам ти. Ако отново попаднеш там…
— Не.
— … може да си спомниш…
— Не! Моля те!
— … и това ще помогне.
Погледнах ръцете си, кротко скръстени в скута ми.
— Не мога да се върна там. Просто не мога.
— Добре — въздъхна той. — Пак ще поговорим, а?
— Не — прошепнах. — Не мога.
— Добре — съгласи се той. — Добре.
Усмихна се, но изглеждаше разочарован. Имах желание да се реванширам, да се подсигуря, че няма да се откаже от мен.
— Доктор Наш…
— Да?
— Миналия ден съм записала нещо. Може би няма връзка. Не знам.
Той се извърна с лице към мен.
— Слушам те.
Коленете ни се допираха. Никой от двама ни не се дръпна.
— Когато се събудих, по някакъв начин се досещах, че в леглото до мен има мъж. Спомних си едно име. Не беше Бен. Дали това не е името на мъжа, с когото съм имала връзка? Мъжът, който ме е нападнал.
— Възможно е. Може би това е началото… започва да изплува потиснат спомен. — Той помълча. — Кое е името?
Вече не исках да му го казвам, не смеех да го изрека на глас. Произнасяйки го, щях да го превърна в реалност, сама щях да предизвикам появата на моя нападател. Затворих очи.
— Ед — прошепнах. — Представих си, че се събуждам до мъж на име Ед.
Тишина. Сърцето ми спря. Сякаш мина цяла вечност, преди той да заговори.
— Кристин, това е моето малко име. Аз съм Ед. Ед Наш.
Мигновено замайване. Първата ми мисъл бе, че той ме е нападнал.
— Какво? — почти изпищях паникьосана и той повтори:
— Това е моето име. Казвал съм ти го. Едмънд. Ед.
Нямаше начин да е бил той. Тогава е бил едва ли не бебе.
— Но…
— По всяка вероятност изпадаш в конфабулация. Нали доктор Уилсън ти обясни.
— Да…
— Или си била нападната от човек със същото име?
Той се засмя, за да разсее неловкостта, но всъщност ми разкри онова, за което едва по-късно — всъщност след като ме бе оставил вкъщи — аз самата се досетих. Сутринта се бях събудила с радостно чувство. Щастлива, че в леглото до мен е мъжът на име Ед. Само че това не беше спомен, а фантазия. Събуждането до мъжа на име Ед не принадлежеше на миналото ми, макар че съненото ми съзнание не знаеше кой е той. Подготвях се за него в бъдеще. Очаквах го. Защото исках да спя с доктор Наш.
И ето че случайно — но необратимо — се бях издала. Бях разкрила чувствата си. Той бе запазил професионална дистанция, разбира се. И двамата се бяхме престорили, че не отдаваме никакво значение на случилото се и по този начин бяхме признали колко значимо е всъщност. Бяхме се върнали в колата и той ме бе докарал у дома. По пътя си говорихме за незначителни неща. За времето. За Бен. Не са много общите ни теми; в повечето сфери на неговия опит аз изобщо не присъствам. В един момент той спомена:
— Довечера отиваме на театър.
Не ми убягна колко внимателно и пресилено небрежно бе подбрал израза в множествено число. Не се притеснявай, исках да му кажа. Знам си мястото. Не казах нищо всъщност. Не исках да остане с впечатлението, че ревнувам.