Беше ме предупредил, че ще ми се обади преди следващия ни сеанс.
— Стига да си сигурна, че искаш да продължим.
Наясно съм, че не мога да спра. Вече не. Не и докато не науча истината. Дължа го на самата себе си, иначе ще продължавам да влача това полусъществуване.
— Да — отвърнах. — Искам.
— Добре тогава. Следващия път трябва да посетим някое друго място от миналото ти. — Хвърли поглед към мен. — Смятам, че трябва да посетим приюта, в който са те преместили след отделението „Фишър“. Уеъринг Хаус. — Продължих да мълча. — Близо е до къщата, в която живееш. Да им се обадя ли?
Почудих се с какво ли би ми помогнало това, но всъщност нямаше други варианти, тъй че бе по-добре от нищо.
— Да — казах твърдо. — Обади им се.
Вторник, 20 ноември
Сутрин е. Бен ми е предложил да измия прозорците.
— Написал съм ти на дъската — беше ми казал той, когато се качваше в колата си. — В кухнята. Но само ако ти остане време.
Погледнах на указаното място. Да се измият прозорците, беше написал той, добавяйки колеблива въпросителна. Не е изключено в някои дни да усетя съпротива, да изтълкувам подобно напомняне като опит да контролира живота ми, но днес го прочетох с обич. Не го възприех като опит да ме командва, а по-скоро като желание да запълни времето ми. Позасмях се, но си помислих колко ли е трудно да се живее с мен. Навярно полагаше неимоверни усилия, за да е сигурен, че съм в безопасност, и въпреки това не спираше да се тревожи, че ще се объркам, ще тръгна нанякъде или дори нещо по-лошо. Спомних си записаното в дневника за пожара, унищожил почти изцяло миналото ни — никога не ми е казвал, че аз съм го предизвикала, макар че по всяка вероятност точно така е станало. Яви ми се образ — горяща врата, почти невидима през гъстия дим, канапе, което се топи, става на лепкава каша; картината се задържа пред очите ми, но не се превърна в спомен, остана си полувъображаема, като сън. И все пак той ми е простил, помислих си, също както ми е прощавал и много други провинения. Погледнах навън и през отражението си в стъклото на кухненския прозорец видях окосената трева, подравнените бордюри, бараката, оградите. Бен трябва да е знаел за връзката ми, след като ме бяха открили в Брайтън, ако не и преди това. Колко ли сила е била нужна, за да се нагърби с грижите за мен, и то със съзнанието, че съм заминала с намерението да се изчукам с някой друг. Припомних си изплувалите откъслеци, написаното в дневника. Умът ми е бил разпокъсан. Унищожен. И все пак той бе останал с мен, докато всеки друг би си казал, че така ми се пада, и би ми обърнал гръб.
Извърнах очи от прозореца и погледнах под мивката. Препарати за почистване. Сапун. Картонени кутии с прахове, пластмасови бутилки с автомати за спрей. Намерих и червена кофа, която напълних с гореща вода, пръснах малко сапун, добавих капка оцет. А как му се бях отплатила аз? Грабнах някаква гъба и започнах да сапунисвам прозореца, от горе на долу. Какво правех аз всъщност? Тайно от Бен бях тръгнала да кръстосвам Лондон, срещах се с лекари, подлагах се на изследвания със скенер, обикалях стария ни дом и местата, където са ме лекували след злополуката, без да му спомена и дума. Защо? Защото му нямах доверие? Защото сам бе взел решението да ме предпази от истината, да улесни максимално живота ми? Проследих сапунените вади, които се стекоха към долния ръб, после взех друга кърпа и излъсках стъклото до блясък.
Сега вече съм наясно, че истината е дори по-страшна. Сутринта се бях събудила с едва ли не непоносимо чувство за вина и думите „Как не те е срам“, които се въртяха в главата ми. Ще има да съжаляваш. Отначало сякаш бях наясно, че мъжът в леглото до мен не е съпругът ми, и едва по-късно бях открила истината: бях му изневерила. На два пъти. Първия път преди години — с мъж, който в крайна сметка ми бе отнел всичко, а сега отново, в сърцето си, ако не физически. Като някаква тъпа хлапачка се бях увлякла по един лекар, който се опитваше да ми помогне, да ме утеши. Сега дори не мога да си го представя, не мога да си спомня някога да съм го срещала, но пък знам, че е много по-млад от мен и си има приятелка. На всичкото отгоре съм му разкрила и чувствата си! По случайност наистина, но все пак… Чувствам се повече от виновна. Чувствам се глупава. Нямам и най-бегла представа какво ме е подтикнало. Направо съм жалка.
Вземам решение. Дори Бен да не споделя вярата ми, че лечението ще даде резултат, не допускам, че ще ми откаже възможността сама да се убедя. Не и ако това е моето желание. Аз съм зряла жена, той не е чудовище; мога да му разкрия истината, нали? Излях кофата в мивката и отново я напълних. Ще му кажа. Довечера. Когато се прибере. Повече не може така. Продължих с миенето на прозорците.