Написала съм горното преди час, но ето че ме обземат съмнения. Мисля си за Адам. Прочетох за съдържанието на металната кутия, но все пак няма негови снимки на показ. Нито една. Не мога да повярвам, че Бен, или който и да било друг баща, загубил сина си, би заличил всяка следа от него в своя дом. Не само че противоречи на логиката, направо е невъзможно. Мога ли да се доверя на мъж, способен на това? Спомних си какво бях написала за деня на разходката до Парламент Хил, когато го попитах направо. Той бе излъгал. Сега отново прелиствам дневника и прочитам пасажите. „Не сме имали деца“ — бях казала аз, а той бе отговорил: „Не. Нямаме деца.“ Нима целта му е била да ме предпази? Наистина ли смята, че така е по-добре? Да ми казва само най-необходимото, онова, което му е удобно.
Това е и най-лесният начин да ми замаже очите. Сигурно му е дотегнало да повтаря едно и също, ден след ден. Хрумна ми, че причината да прибягва до все по-лаконични обяснения и да променя историите няма нищо общо с мен. Може би така се предпазва сам да не загуби разсъдъка си от непрестанното повторение.
Чувствам, че полудявам. Всичко е непостоянно, изменчиво. Мисля едно нещо, а в следващия момент — противоположното. Вярвам на всяка дума на Бен, после на нито една. Нямам усещане за реалност, всичко звучи като измислица. Дори аз самата.
Да можех едно нещо да приема за сигурно. Едно-единствено, за което не се налага да разчитам на потвърждение отвън. За което не е нужно да ми се напомня.
Искам да знам с кого съм била в онзи ден в Брайтън. Да знам кой ми е причинил това.
По-късно. Току-що говорих с доктор Наш. Бях задрямала в дневната, когато телефонът иззвъня — телевизорът работеше с изключен звук. Отначало се затрудних да позная къде се намирам, дали спя и сънувам, или съм будна. Стори ми се, че чувам гласове, които се усилват. Осъзнах, че единият е моят, а другият звучеше като на Бен. Само че… „Мръсна кучка“ — изръмжа той, последваха и още по-грозни обиди. Изкрещях насреща му — отначало гневно, после уплашено. Затръшване на врата, трясък на юмрук, хрущене на счупено стъкло. И после осъзнах, че сънувам.
Отворих очи. Очукана чаша с изстинало кафе на масичката пред мен, до нея настойчиво звънящ телефон. Вдигнах.
Обаждаше се доктор Наш. Той се представи, макар че гласът му бездруго ми се беше сторил познат. Попита дали съм добре. Да, отвърнах, както и че съм изчела дневника.
— В такъв случай знаеш за какво говорихме вчера, нали?
Разтърси ме шок. Ужас. Доктор Наш беше решил да разнищи нещата. Лъч надежда — може би и той бе изпитал същото като мен, същата объркваща смесица от желание и страх, — който бързо угасна.
— Да посетим дома, в който си живяла, след като си напуснала отделението — уточни той. — Уеъринг Хаус.
Казах само:
— Да.
— Сутринта им се обадих. Няма проблем. Готови са да ни приемат. По което време пожелаем.
Бъдещето. То отново ми изглеждаше неуместна категория.
— Следващите два дни са ми доста натоварени. Искаш ли да отидем в четвъртък?
— Добре — отвърнах.
За мен като че ли нямаше значение кога. Във всеки случай не бях оптимистично настроена относно резултата.
— Хубаво — каза той. — Ще ти се обадя.
Тъкмо да кажа „дочуване“, и си спомних какво бях записала, преди да се унеса.
— Доктор Наш? Може ли да поговорим за нещо?
— Слушам те.
— За Бен?
— Разбира се.
— Въпросът е, че съм объркана. Той нищо не ми обяснява. Премълчава важни неща. За Адам. За романа ми. А за други ме лъже. Твърди, че злополука е причинила състоянието ми.
— Разбирам — промърмори той. Кратка пауза, после добави: — Според теб защо прави така? — С ударение върху „според теб“, а не върху „защо“.
Помислих за секунда.
— Той не знае, че пиша. Изобщо не предполага, че знам каквото и да било. Сигурно така е по-лесно.
— Само за него ли?
— Не, разбира се. Вероятно и за мен. Или поне той така си мисли. Само че не е вярно. Това означава единствено, че дори не знам дали мога да му имам доверие.
— Кристин, всеки от нас непрестанно преиначава разни факти, пренаписва историята, за да улесни нещата, да ги намести в желаната версия на събитията. Правим го механично. Съчиняваме си спомени. Без да се замислим. Ако достатъчно често си повтаряме едно и също, започваме да си вярваме и така го запомняме. Нямаш ли впечатлението, че точно това прави и Бен?