— Смятах да си направим пържоли. Купих ги снощи, мислех да са за тази вечер.
— Съжалявам, аз…
— Добре, може и омлет. Щом така искаш.
Разговорът се отклоняваше в нежелана за мен посока.
Бен се бе вторачил в дъската, над която бе увиснала ръката ми, стиснала ножа.
— Не настоявам — засмях се аз, но той не се присъедини. — Няма значение. Не съм се сетила. Веднага мога да…
— Вече си нарязала лука — с равен тон произнесе той, сякаш просто констатираше факта.
— Да, но… Ако държиш да са пържолите…
— Както прецениш. — Той ми обърна гръб и се насочи към трапезарията. — Ще сложа масата.
Не му отговорих. Недоумявах в какво съм се провинила и дали това е причината за лошото му настроение. Отново се заех с лука.
На масата седяхме един срещу друг. Вечеряхме в мълчание. Бях го попитала дали нещо му тежи, но той само бе свил рамене.
— Имах дълъг ден. — Това бяха единствените му думи и когато го погледнах с очакване, добави само: — В работата.
На разговора бе сложен край още преди да е започнал, затова се отказах от намерението да споделя за дневника и за доктор Наш. Ровех в чинията си и се стараех да отпъждам тревожните мисли — в края на краищата, повтарях си, не мога да му се сърдя, всеки има и лоши дни, — но безпокойството започваше да си пробива път. Съзнавах как ми се изплъзва възможността да повдигна темата, а нямаше как да знам дали в утрешния ден ще се събудя със същото убеждение, че е правилно да постъпя точно така. В един момент вече не издържах. Оставих ножа и вилицата.
— И все пак искали ли сме да имаме деца? — попитах.
— Кристин — въздъхна той, — трябва ли да водим този разговор?
— Извинявай.
Всъщност не знаех как ще продължа, ако не ме беше прекъснал. Наясно бях, че най-добре ще е да не упорствам. И все пак не можех да се откажа.
— Днес се случи нещо много странно. — Опитах се да прозвучи съвсем небрежно, с лекота, която изобщо не чувствах. — Стори ми се, че си спомних нещо.
— Какво нещо?
— Ами не знам…
— Хайде, разказвай. — Внезапно заинтригуван, той опря лакти на масата. — Какво си спомни?
Забих поглед в стената зад него. В снимката, която висеше там. Сложена в рамка, като картина. Близък план на разпукнала се цветна пъпка, но в черно и бяло, с бистри капки вода в краищата. Елементарен трик, казах си. Направо кич. Мястото й бе в някой универсален магазин, а не в истински дом.
— Спомних си, че съм родила дете.
Той се облегна назад в стола си. Ококори очи, после ги затвори. Дълбоко си пое въздух, после бавно издиша.
— Вярно ли е? — попитах. — Имали ли сме бебе?
Ако излъже сега, помислих си, тогава не знам как ще реагирам. Сигурно ще тръгна да споря. И всичко ще се излее от мен, безвъзвратно, неконтролируемо. Пагубно. Само че той не ме излъга. Отвори очи и ги прикова в моите.
— Да — каза той. — Вярно е.
Разказа ми за Адам и облекчението ме заля като вълна. Облекчение, примесено с болка. Толкова години, изгубени завинаги. Толкова моменти, за които нямам спомен и които никога не мога да си върна. В мен се надигна копнеж, усетих го как нараства, дотолкова, че без малко да ме погълне. Бен ми разказа за раждането му, за детството му, за живота му. Научих в кое училище е ходил, за участието му в пиеска по случай Рождество Христово, за уменията му на футболното игрище и на пистата за бягане. За приятелките му. За това как веднъж си свил цигара и несправедливо го обвинили, че пуши марихуана. Задавах много въпроси, а Бен ми отговаряше; като че ли му беше приятно да разказва за сина си — лошото настроение беше прогонено от спомените.
Неусетно затворих очи. Изплуваха образи — Адам, Бен, аз, — но не можех да отгатна дали идват от паметта или от въображението ми. Когато той млъкна, отворих очи и в първия миг се стреснах — колко остарял ми се стори мъжът насреща ми, изобщо не приличаше на младия баща, когото си бях представила.
— Няма и една негова снимка — казах. — Никъде в къщата.
— Да, знам — притеснено отвърна той. — За да не се разстройваш.
— Да не се разстройвам?
Той мълчеше. Помислих си, че не е по силите му да ми разкаже за смъртта на Адам. Изглеждаше някак сломен. Изцеден. Почувствах се виновна заради онова, което му причинявах всеки божи ден.
— Няма нищо — казах. — Знам, че е мъртъв.
Думите ми сякаш го изненадаха. Разколебаха го.
— Знаеш…