— Да — потвърдих аз. Бях на ръба да си призная, че в дневника съм прочела как и преди ми е казвал всичко това, но не се реших. Настроението му изглеждаше неустойчиво, атмосферата — напрегната. Разкритието можеше да почака.
— Просто го чувствам — добавих.
— Звучи логично — кимна той. — Казвал съм ти го.
Да, наистина. И то неведнъж. Както ми бе разказвал и моменти от живота му. И все пак едното изглеждаше истинско, а другото — не. Дълбоко в себе си все още не можех да приема, че синът ми е мъртъв.
— Разкажи ми пак.
Бен ми разказа за войната, за мината на пътя. Седях спокойно, доколкото ми бе възможно. Той стигна до погребението, описа залповете над ковчега, знамето, разстлано отгоре. Подтикнах съзнанието си към спомените, дори към онези, мъчителните, ужасяващите. Никакъв образ.
— Искам да отида там — заявих аз. — Искам да видя гроба му.
— Крис, едва ли…
Щом не откривах в паметта си никакъв спомен, трябваше с очите си да видя доказателство за смъртта му, иначе завинаги щях да тая надеждата, че е жив.
— Настоявам. Трябва да отида.
Не очаквах да се съгласи. Можеше да каже, че не е разумно, че твърде много ще се разстроя. И тогава какво? Как можех да го принудя?
Той обаче отстъпи.
— Ще отидем през уикенда. Обещавам.
Облекчението, примесено с ужас, ме вцепени.
Раздигнахме чиниите от вечерята. Аз застанах пред мивката, поемах съдовете от ръцете на Бен, потапях ги в горещата сапунена вода, изтърквах ги, изплаквах ги, после му ги подавах да ги подсуши, като през цялото време избягвах да погледна отражението си в прозореца над мивката. Насила се съсредоточих върху погребението на Адам, представих си как в някакъв мрачен ден съм стъпила на тревата до купчината пръст, как наблюдавам ковчега, увиснал над дупката в земята. Опитах се да извикам трещенето на залповете, самотния тръбач, който свири тържествена тъжна мелодия, докато ние — неговото семейство, приятелите му — хлипаме мълчаливо.
Нищо не се появи. Не се бе случило толкова отдавна, но аз не виждах нищо. Опитах се да си представя как съм се чувствала. В онази сутрин би трябвало да съм се събудила дори без знанието, че съм майка. Бен се е нагърбил със задачата първо да ме убеди, че имам син, а после, че същия този следобед ще го погребем. Представата, която извиквам, не е за ужас, а по-скоро за вцепенение, неспособност да повярвам. Нереалност. Такива са границите на поносимост на човешкото съзнание, с повече то не може да се справи, особено пък моето. Представям си как ме съветват какво да облека, извеждат ме от къщата към чакащата отвън кола, настаняват ме на задната седалка. Навярно съм се питала на чие ли погребение отиваме. Нищо чудно да съм приела, че може и моето да е.
Мярнах отражението на Бен в стъклото. Колко ли му е било трудно да се справи с всичко това, и то в тези първи дни, когато скръбта е сломяваща. За всички е щяло да бъде по-добре, ако е решил да не присъствам на погребението. Жегва ме въпросът дали така е постъпил.
Все още се колебаех дали да му кажа за доктор Наш. Той отново изглеждаше уморен и някак потиснат. Често въздишаше, усмихваше се само ако успеех да уловя погледа му. По-късно може би, казах си аз, макар че нямаше как да отгатна дали ще настъпи по-подходящ момент. Натрапваше ми се усещането, че вината за настроението му е моя, някое мое действие или пропуск. Дадох си сметка колко съм привързана към този мъж. Не можех да кажа дали го обичам — и все още не съм наясно, — но то е, защото всъщност не знам какво е любов. Въпреки мъглявия проблясващ спомен за Адам чувствам любовта си към него, инстинкта да го защитя, страстното желание да му дам всичко, чувството, че той е част от мен и без него целостта ми е нарушена. Също и към майка ми, когато изплува спомен за нея, но тази любов е различна. Връзката е по-сложна, с безмълвни протести и негласни упреци. Не смея да твърдя, че я разбирам напълно. Но към Бен? Намирам го привлекателен, да. Имам му доверие — въпреки лъжите, които ми е наговорил, в сърцето си знам, че мотивът е неговата загриженост за мен, — но мога ли да кажа, че го обичам, когато разполагам само със смътното усещане, че го познавам едва от няколко часа?
Нямах отговор на този въпрос. Но все пак исках да бъде щастлив и на някакво ниво разбирах, че държа аз да съм тази, която ще му донесе щастие. Трябва да положа повече усилия, така реших. Да взема нещата в свои ръце. Дневникът можеше да се окаже средството, което да помогне и на двама ни да живеем по-добре, а не само на мен.