Случи се тъкмо когато се канех да го попитам как се чувства. Трябва да съм пуснала чинията, преди той да я хване здраво. Тя падна на пода с трясък, придружен от неговата процедена ругатня, и се разби на стотици парченца.
— Извинявай! — почти извиках аз, но Бен не ме погледна.
Коленичи на пода, като не спираше да мърмори.
— Аз ще почистя — предложих, но той вече събираше по-едрите късове и ги прехвърляше в дясната си ръка.
— Съжалявам — повторих. — Толкова съм непохватна!
Не знам какво очаквах. Може би прошка или уверение, че не сме изгубили нищо ценно. Вместо това Бен повтори:
— По дяволите!
Пусна парчетата на пода и засмука палеца на лявата си ръка. Капки кръв нацапаха линолеума.
— Добре ли си? — попитах.
Той вдигна очи.
— Да, да. Порязах се, какво толкова. Проклетата…
— Дай да видя.
— Нищо ми няма — заяви той и се изправи.
Настоях и посегнах да хвана ръката му.
— Ще донеса бинт да го превържем. Или лейкопласт. Имаме ли…
— Млъкни, за бога! — избухна той и бутна ръката ми. — Остави ме на мира! Ясно?
Изправих се. Смаяна, предполагам. Виждах, че раната е дълбока; кръвта бликна, потече надолу по китката му. Не знаех какво да направя, нито какво да кажа. Не се беше развикал, но и не бе направил опит да прикрие раздразнението си. Стояхме лице в лице, настръхнали, на ръба на скандала, всеки очакващ другият да заговори, и двамата недоумяващи какво се е случило, какво е скритото значение на този инцидент.
Аз първа се предадох.
— Съжалявам — казах за трети път, макар че се почувствах глупаво.
Лицето му омекна.
— Няма нищо. Аз също съжалявам. — Пауза. — Изнервен съм. Наистина имах тежък ден.
Откъснах квадрат домакинска хартия и му я подадох.
— Поне се избърши.
— Благодаря — отвърна той, като попи кръвта по китката и пръстите си. — Ще се кача да си взема душ. — После се наведе и ме целуна. — Така добре ли е?
Кимнах и той излезе от стаята.
Чух как вратата на банята се затвори, от крана зашуртя вода. Бойлерът до мен се включи. Събрах останалите парченца, увих ги в хартия и ги хвърлих в кофата за боклук, после пометох най-дребните и накрая с гъба избърсах кръвта. Когато свърших, отидох в дневната.
Телефонът, затворен в чантата ми, звънеше. Доктор Наш.
Побързах да вдигна. Телевизорът все още работеше. Дъските на тавана скърцаха при движението на Бен от стая в стая. Не исках да чуе разговора ми, и то по телефон, за който не знаеше.
— Ало? — прошепнах.
— Кристин, Ед се обажда. Доктор Наш. Можеш ли да говориш?
Следобеда гласът му бе звучал спокойно, замислено, но сега в тона му се прокрадваше отчаяние. Неотложност. Започна да ме обзема страх.
— Да — отвърнах още по-тихо. — Какво има?
— Говори ли с Бен?
— Да — отвърнах. — Поне се опитах. Защо? Какво има?
— Каза ли му за дневника? А за мен? Покани ли го да дойде с нас в Уеъринг Хаус?
— Не — отвърнах, — канех се да му кажа, но… Той сега е горе, аз… Какво се е случило?
— Извинявай, че те стреснах — въздъхна той. — Сигурно няма причина да се тревожиш. Въпросът е, че преди малко ми се обадиха от Уеъринг Хаус. Жената, с която говорих сутринта, нали си я спомняш. Никол. Продиктува ми един телефонен номер. Приятелката ти Клеър звъняла там, за да говори с теб. И си оставила телефона.
Застанах нащрек. Чух водата в тоалетното казанче, после плискането в мивката.
— Не разбирам — казах все така тихо. — Скоро ли е било?
— Не — отвърна доктор Наш. — Няколко седмици след като си се върнала при Бен. Като не те открила там, тя взела номера на Бен, но после се обадила отново да каже, че не е успяла да се свърже с него. Помолила да й дадат адреса ти. На което те нямали право, разбира се, но предложили тя да им остави телефона си, за да ви го предадат, ако някой от двама ви се обади. След разговора ни сутринта Никол открила бележката в твоята папка и отново се обади да ми даде номера.
Не успявах да проумея.
— Защо не са ми го пратили по пощата? Или на Бен?
— Според Никол точно така са постъпили. Но никой от двама ви не се е свързал с тях. — Той направи пауза. — Бен давал ли ти е номера на Клеър?
— Не — отвърнах. — Каза ми, че от години сме загубили връзка. Тя заминала наскоро след сватбата ни. За Нова Зеландия.
— Разбирам… Кристин, това вече си ми го казвала, а пък… номерът не е с международен код.