Страхът ми продължи да нараства, макар да не знаех защо.
— Значи се е върнала?
— Никол твърди, че Клеър често те е посещавала в Уеъринг Хаус. Почти колкото Бен. И не е чула, че се готви да заминава. Нито в Нова Зеландия, нито където и да било другаде.
Времето сякаш ускори ход. Събитията се развиваха твърде бързо и не успявах да ги осмисля. Чувах стъпките на Бен на горния етаж. Душът беше спрял, бойлерът замлъкна. Сигурно има логично обяснение, казах си, как иначе. Трябваше само да забавя скоростта, за да се ориентирам и да проумея чутото. Прииска ми се доктор Наш да спре да говори, да си върне думите назад, но напразно.
— Има и още нещо — обади се той. — Съжалявам, Кристин, но Никол ме попита как си и аз й казах. Тя се изненада, че отново си заживяла с Бен. Попитах защо.
— Добре — чух се да изричам. Поех дълбоко въздух. — Продължавай.
— Съжалявам, Кристин, че ще го чуеш от мен. Никол ми каза, че с Бен сте разведени.
Стаята политна на една страна. Хванах се за подлакътника, за да не падна. Това последното противоречеше на всякаква логика. На екрана на телевизора някаква русокоса жена злобно крещеше на възрастен мъж. Прииска ми се и аз да изкрещя.
— Какво? — попитах.
— С Бен сте били разделени. Той те напуснал. Около две години, след като си постъпила в Уеъринг Хаус.
— Разделени? — повторих. Сега пък стаята започна да се смалява. Още малко, и щеше да изчезне. — Сигурен ли си?
— Да. Така ми каза Никол. Тя смята, че било свързано с Клеър. Отказа да ми съобщи подробности.
— С Клеър?
— Да — потвърди той.
Въпреки собственото си объркване усещах колко трудно му е да води този разговор, долавях колебанието в гласа му, бавното обмисляне на вариантите, преди да реши как да формулира поредното изречение.
— Недоумявам защо Бен не ти казва всичко. Без съмнение той смята, че постъпва правилно. За да те предпази. Но ако това е вярно… Не знам. Защо ще крие от теб, че Клеър си е тук? Защо ще мълчи за развода? Не знам. Не е редно, струва ми се. — Не казах нищо и той продължи: — Може би трябва да говориш с Клеър. Тя ще ти даде някои отговори. Може дори с него да говори. Не знам. — Нова пауза. — Кристин? Имаш ли нещо за писане подръка? Искаш ли да ти продиктувам номера?
Преглътнах мъчително.
— Да — отвърнах. — Ако обичаш.
Посегнах към крайчето на вестника върху масичката, взех писалката, оставена отстрани, и записах номера. Чух простъргването на плъзгащата се врата на банята. Бен излезе на площадката.
— Кристин? — обади се отново доктор Наш. — Утре ще ти се обадя. Не казвай нищо на Бен. Поне докато не се ориентираме какво става. Съгласна ли си?
Чух се как потвърдих, после казах „дочуване“. Той ме предупреди да не забравя да запиша разговора ни в дневника, преди да заспя. Обещах му. Написах Клеър до телефона, но още не знаех как ще постъпя. Откъснах листчето и го пъхнах в чантата си.
Бен се появи, но аз не му казах нищо. Продължих да мълча, когато седна на канапето срещу мен. Не откъсвах очи от телевизора. На екрана течеше документален филм за непознатите обитатели на морските дълбини. Подводен робот с дистанционно управление изследваше непрогледна падина. Два прожектора осветяваха места, които никога не бяха виждали светлина. Призраци в дълбините.
Исках да го попитам дали поддържам връзка с Клеър, но нямах желание да чуя поредната лъжа. Гигантски октопод застина в полумрака, напълно неподвижен. „Това същество никога досега не е било заснемано“, изрече гласът на диктора под акомпанимента на електронната музика.
— Добре ли си? — попита Бен.
Кимнах, без да отделям очи от екрана. Той се изправи.
— Имам малко работа. Отивам горе. В нашата спалня ли ще спиш?
Едва тогава го погледнах. Нямах представа кой е той.
— Да — отвърнах. — Ще се кача малко по-късно.
Сряда, 21 ноември
Цяла сутрин разлиствах дневника, но не успях да го прочета отначало докрай. Пропусках някои страници, други препрочитах отново и отново в старанието си да повярвам в написаното, да го набия в главата си. А сега съм в спалнята, пред еркерния прозорец, и отново пиша.
Телефонът е в скута ми. Защо ми е толкова трудно да набера номера на Клеър? Трябва само да натисна няколко копчета. Нищо повече не се изисква. Няма нищо сложно. Нито трудно. И все пак много по-лесно ми се вижда да взема писалката и да пиша.
Сутринта влязох в кухнята. Животът ми се крепи върху подвижни пясъци, ето това си помислих. Нито един ден няма връзка с предишния. Струва ми се, че знам някои неща, а те излизат неверни, други — факти за мен самата, за които съм напълно сигурна — принадлежат на отминали години. Историята, с която разполагам, прилича на измислица. Доктор Наш, Бен, Адам и сега Клеър. Съществуват, но като сенки в тъмното. Подобно на непознати те се появяват и изчезват, установяват се връзки, после се прекъсват. Неуловими, ефимерни. Като призраци.