И не само те. С всичко е така. Като плод на фантазията. Извикано от нищото. Отчаяно копнея за солидна почва, нещо истинско, което няма да изчезне, когато заспя. Имам нужда от здрава котва.
Натиснах педала на кофата за боклук. Лъхна ме на спарено — задушливата топлина на разложението. Противният сладникав мирис на разваляща се храна. Вестник, с наполовина решена кръстословица, почернял от мокра торбичка чай. Сдържах дъха си и коленичих на пода.
Във вестника бяха завити остри парчета порцелан, трохи, фин бял прах, а отдолу имаше торбичка за пазаруване, вързана на възел. Извадих я — с мисълта за мръсни памперси — и реших да я разкъсам и да я отворя по-късно, ако се наложи. Отдолу се показаха обелки от картофи и почти празна пластмасова бутилка, от която капеше кетчуп. Избутах всичко настрани.
Черупки от яйца — четири-пет — и шепа шумящи обелки от лук. Остатъци от изсушена червена чушка, голяма полуизгнила гъба.
Останах доволна, върнах всичко обратно в кофата и я затворих. Записаното отговаряше на истината, бяхме яли омлет. Беше се счупила една чиния. Погледнах в хладилника. Две свински пържоли се размразяваха в полиетиленова паничка. В коридора пантофите на Бен бяха оставени в подножието на стълбите. Всичко беше там, точно както го бях отразила в дневника. Не го бях измислила. Отговаряше на истината.
От което следваше изводът, че номерът действително принадлежи на Клеър. Доктор Наш наистина ми се беше обадил. С Бен бяхме разведени.
Искам да му се обадя веднага. Да го попитам как да постъпя или по-скоро да го помоля той да позвъни на Клеър вместо мен. Но колко дълго мога да бъда гост в собствения си живот? Да присъствам пасивно. Трябва да поема нещата в свои ръце. — Минава ми мисълта, че може никога вече да не видя доктор Наш — след онова, което му казах, — но не допускам тя да се загнезди в главата ми. Каквото и да се случи, трябва сама да говоря с Клеър.
А какво ще й кажа? Толкова много имаме да си говорим… и в същото време толкова малко. Помежду ни съществува дълга обща история, но тя ми е напълно неизвестна.
Връщам се върху думите на доктор Наш за причината да се разделим с Бен. „Било свързано с Клеър.“
Звучи логично. Преди години, когато съм имала най-голяма нужда от него, но съм проявявала най-малко разбиране, съпругът ми е поискал развод и сега, когато сме отново заедно, той ми казва, че най-добрата ми приятелка е заминала на другия край на света, преди да се случи всичко това.
Затова ли не искам да й се обадя? Защото се страхувам, че дори не мога да си представя колко много има да крие тя от мен? Затова ли Бен предпочита да не си спомням нищо? И дори отхвърля всеки евентуален опит да се подложа на лечение като безнадежден — за да не успея никога да свържа един спомен с друг и да науча какво е било?
Не мога да си представя, че би постъпил по този начин. Абсолютно немислимо е. Направо нелепо. Припомням си разказа на доктор Наш за престоя ми в болницата. „Твърдяла си, че лекарите са в заговор срещу теб. Проявявала си симптоми на параноя.“
Дали тези думи важат и за сегашното ми състояние?
Внезапно ме спохожда спомен. Появява се едва ли не насила, изниква от празнотата на миналото ми, за да ме зашемети, но ето че също толкова бързо изчезва. Аз и Клеър, на друг купон.
— Господи — въздъхва тя, — толкова е гадно! Знаеш ли какво не е наред? Всички са абсолютно обсебени от секса. А то си е животински инстинкт, нали разбираш? В каквито и евфемизми да го обличаме, колкото и да го разкрасяваме, пак до това се свежда. Няма друго.
Възможно ли е, докато съм затъвала в своя ад, Клеър и Бен да са потърсили утеха един в друг?
Поглеждам надолу. Телефонът лежи в скута ми. Няма как да знам къде ходи Бен, когато излезе сутрин. Лишена съм от възможността да трупам едно подозрение върху друго, да правя връзки между фактите. Дори някой ден да открия Клеър и Бен в леглото, на следващия ще съм забравила какво съм видяла. Идеалният слепец за изневярата. Нищо чудно и до днес да продължават да се срещат.