— Какъв лекар си? С какво се занимаваш? Как ме намери?
Той ме поглежда.
— Невропсихолог съм.
Усмихва се. Дали му задавам този въпрос всеки път, когато се срещаме?
— Моята специалност са пациентите с мозъчни увреждания. Отнасям се с особен интерес към най-новите функционални неврообразни техники. От дълго време особено задълбочено проучвам процесите и функциите на паметта. За теб научих от специализираната литература и те издирих. Което не беше много трудно.
Някаква кола взема завоя и тръгва към нас.
— Специализирана литература?
— Да. Има много публикации за теб. Свързах се с една от клиниките, където са те лекували.
Колата отминава и ние пресичаме. Усещам, че ме обзема безпокойство, цялата настръхвам. Мозъчни увреждания. Проучвам. Издирих те. Опитвам се да се отпусна с дълбоки вдишвания, но не се получава. Сега вече в моето тяло има две същности: едната е жена на четирийсет и седем, кротка, учтива, тя е наясно какво държане е приемливо и кое недопустимо, а другата е на двайсет и няколко и вече пищи. Не мога да реша коя съм аз, но единствените звуци, които чувам, са боботенето на далечния трафик и виковете на децата в парка, тъй че вероятно съм първата.
Когато стъпваме на тротоара, спирам.
— Какво става всъщност? Сутринта се събудих в напълно непозната къща, в която очевидно живея, до мъж, когото определено не познавам, който ми казва, че съм омъжена за него от години. А ти като че ли знаеш за мен повече, отколкото самата аз.
Той кима съвсем бавно.
— Имаш амнезия — казва тихо и слага ръка върху моята. От дълго време. Не си в състояние да съхраняваш спомени, тъй че си забравила голяма част от онова, което се е случило в съзнателния ти живот. Всеки ден се събуждаш с усещането, че си млада. Понякога се събуждаш с усещането, че си дете.
Положението звучи още по-страшно от устата на лекар.
— Значи е вярно?
— Боя се, че да. Мъжът, с когото живееш в онази къща, е твоят съпруг. Той се е грижил за теб, откакто си получила амнезия, около хиляда деветстотин и деветдесета. Или поне откакто си се възстановила достатъчно, за да се прибереш при него.
Кимам.
— Продължаваме ли?
— Да — отвръщам и влизаме в парка.
По края върви пътека, наблизо има детска площадка, а до нея — дървен павилион, от който излизат хора, понесли чаши, от които се вдига пара. И ние тръгваме в тази посока. Сядам на една от очуканите пластмасови маси, а доктор Наш отива да поръча.
Връща се с две пластмасови чаши със силно кафе; моето е черно, неговото — с мляко или сметана. Той си слага захар от купата на масата, но на мен не предлага и този незначителен факт най-сетне ме убеждава, че наистина сме се срещали и преди. Поглежда ме и пита как съм си ударила челото.
В първия момент недоумявам, но после си спомням белега, който видях сутринта. Гримът явно не го е скрил.
— Това ли имаш предвид? — питам аз. — Не съм сигурна. Нищо особено не е. Не ме боли.
Той кима мълчаливо. Разбърква кафето си.
— Значи съпругът ми се грижи за мен у дома?
Той вдига очи.
— Да, но не се е грижил за теб през цялото време. Отначало състоянието ти е било толкова тежко, че си имала нужда от постоянно наблюдение. Едва наскоро Бен е решил да те прибере у дома.
Излиза, че сегашното ми състояние е подобрение. Ами тогава трябва да се радвам, че не помня времето, когато нещата са били още по-зле.
— Той сигурно много ме обича — казвам по-скоро на себе си.
Доктор Наш кима. И двамата мълчим. Отпиваме кафе.
— Да, сигурно — отвръща той след известно време.
Усмихвам се и поглеждам ръцете си, обгърнали горещата чаша, златната венчална халка, късите нокти, скромно кръстосаните крака. Не разпознавам собственото си тяло.
— Защо съпругът ми не знае, че се срещам с теб?
Той въздъхва и затваря очи.
— Ще бъда откровен — заявява той, притиска длани една в друга и се привежда напред. — Първоначално аз те помолих да не казваш на Бен, че се срещаме.
Пронизва ме страх, отзвук от множество други опасения. И все пак този лекар не прилича на човек, който не заслужава доверие.
— Продължавай — подканям го. Искам да повярвам, че може да ми помогне.
— Няколко души — лекари, психиатри, психолози и други специалисти — в миналото са се обръщали към вас с желание да работят с теб. Но Бен винаги е проявявал крайно нежелание да допусне да контактуваш с тях. Дал е ясно да се разбере, че си била подложена на обстойно лечение, но според него не е било постигнато нищо, ти само си се разстройвала. Естествено, искал е да ти спести — а и на себе си — всякакво по-нататъшно безпокойство.