Съзнанието ми едновременно приема и отхвърля тази мисъл. Вярвам на Бен и в същото време съм изпълнена с недоверие. Напълно възможно е в едно съзнание да съжителстват две противоположни гледни точки и то да се лута между тях.
Всъщност защо би ме излъгал? Той действително смята, че постъпва правилно. Непрекъснато си повтарям това. Той те предпазва. Крие от теб онова, което не е нужно да знаеш.
Накрая набрах номера, разбира се. Нямаше начин да се откажа. Изчаках няколко сигнала, прищракване, после глас: „Здравейте. Моля, оставете съобщение.“
Тутакси разпознах гласа на Клеър. Вън от всяко съмнение.
Не се поколебах да оставя съобщение. „Моля те, обади ми се. Аз съм Кристин.“
Слязох на долния етаж. Нищо повече не можех да направя.
Зачаках. Мина час, после втори. Междувременно продължих да пиша в дневника, после си направих сандвич и го изядох в дневната. Отидох в кухнята — да забърша плота, да събера трохите в шепата си, за да ги хвърля в мивката — и ето че на вратата се позвъни. Звукът ме стресна. Оставих гъбата, избърсах ръцете си в кърпата, която висеше на вратата на фурната, и отидох да видя кой е.
През матираното стъкло се очертаваше силуетът на мъж. Не носеше униформа, а костюм с вратовръзка. Бен? — зачудих се. Но той трябваше да е на работа. Отворих.
Беше доктор Наш. Досетих се, защото нямаше кой друг да е, но и по друга причина. Продължавах да възприемам съпруга си като непознат дори след изчерпателно обяснение, а сутринта след прочита на дневника не бях успяла да си представя доктор Наш, но сега определено го разпознах. Късата му коса беше старателно сресана на път, разхлабената му вратовръзка стоеше накриво, а под сакото си беше облякъл пуловер в неподходящ цвят.
Той забеляза изненадата ми.
— Кристин?
— Да — отвърнах аз и открехнах вратата едва–едва.
— Аз съм. Ед. Ед Наш. Доктор Наш, не ме ли позна?
— Знам, аз…
— Прочете ли дневника?
— Да, но…
— Добре ли си?
— Да — отвърнах отново. — Напълно.
Той снижи глас.
— Бен вкъщи ли е?
— Не, няма го. Аз просто… не те очаквах. Имаме ли уговорка?
Той замълча само за част от секундата, но достатъчно, за да се наруши ритъмът на разговора. Нямахме уговорка, досетих се аз. Или поне в дневника не се споменаваше нищо такова.
— Да — каза той. — Не си ли записала?
Не казах нищо. Продължавахме да стоим на прага на тази къща, която отказвах да приема за свой дом.
— Може ли да вляза? — попита той накрая.
Забавих се с отговора. Не бях сигурна дали искам да го поканя. Струваше ми се нередно. Като предателство един вид. Спрямо какво? Доверието на Бен? Нямах представа дали то е важно за мен. Вече не беше, не и след толкова лъжи. Лъжи, за които бях чела цялата сутрин.
— Да — отвърнах и отворих вратата.
Доктор Наш кимна и прекрачи прага, като се огледа в двете посоки. Поех палтото му и го закачих до шлифера, който предположих, че е мой.
— Влизай — посочих аз към дневната.
Направих кафе и седнах срещу него. Той мълчеше и аз бавно отпих в очакване. Той също отпи от чашата си. След малко я остави на масичката между нас.
— Не си ли спомняш, че ме покани?
— Не — отвърнах аз. — Кога?
— Тази сутрин — каза той и по гърба ми полазиха студени тръпки. — Когато се обадих да ти кажа къде ще намериш дневника.
Не помнех да се е обаждал и сега, когато пиша, не си спомням такъв разговор.
Помислих си за други неща, които бях записала. Пъпеш, който не помнех да съм поръчвала. Бисквитка, която бях отказала.
— Не си спомням — заявих.
Започна да ме обзема паника.
Видях загриженост в погледа му.
— Задрямвала ли си днес?
— Не — отвърнах, — изобщо не. Просто не мога да си спомня. Кога е станало? Кога?
— Кристин, успокой се. Това нищо не значи. Забравила си, какво толкова. На всекиго се случва.
— Но цели разговори? Отпреди не повече от два часа!
— Да — тихо каза той в опит да ме успокои, но не помръдна от мястото си. — Все пак много ти се насъбра напоследък. Паметта ти поначало е неустойчива. Да забравиш едно нещо не означава, че състоянието ти се влошава и няма отново да се подобри. Нали разбираш?
Кимнах отчаяно в старанието си да му повярвам.
— Помоли ме да дойда, защото искаше да се обадиш на Клеър, но се съмняваше дали ще се справиш. — Той си пое дълбоко дъх, преди да добави: — Освен това искаше да говоря с Бен в твоя защита.