От какво да ме предпази всъщност? От истината? А за мен тъкмо истината бе най-важното нещо. Може би греша.
Влязох в кабинета. За толкова неща ме е лъгал, на нито една дума не можех да вярвам. На нито една.
Знаех какво трябва да направя. Да открия истината. Да се убедя, че мога да му се доверя поне за едно-единствено нещо.
Кутията беше на мястото, описано в дневника — заключена, както подозирах. Не се обезкуражих.
Заех се да търся. Повтарях си, че няма да спра, докато не открия ключа. Първо прерових всички чекмеджета и на бюрото в кабинета. Действах бавно, внимателно. Връщах на място всяко нещо. Когато свърших, влязох в спалнята. Прегледах чекмеджетата, бръкнах под неговото бельо, под изгладените носни кърпи, също и под фланелките с ръкав и без ръкав. Нищо не открих. И в моите чекмеджета нямаше нищо.
Чекмеджета имаха и нощните шкафчета. Бях си наумила и тях да преровя, като започна от другата страна на леглото. Издърпах горното и погледнах какво съдържа — химикалки, неработещ часовник, блистер хапчета с непознато название. После издърпах долното.
Отначало ми се стори, че е празно. Леко го бутнах обратно, но ето че нещо изтрака — метал, застъргал по дърво. Издърпах го отново с разтуптяно сърце.
Открих ключ.
Седнах на пода и отворих кутията. Беше пълна. Най-вече със снимки. Снимки на Адам, а също и мои. Някои изглеждаха познати — предполагам, онези, които ми е показвал, — но повечето като че ли виждах за пръв път. Открих акта за раждане на Адам, писмото му до Дядо Коледа. Цели тестета негови снимки като бебе — как пълзи, как се усмихва беззъбо на камерата, как го кърмя, как спи, увит в зелено одеялце, — снимки как расте. Снимката с каубойското костюмче, обичайните училищни снимки, една върху велосипедчето с три колела. Всичките бяха там, при акта му зараждане, точно както бях написала.
Извадих ги, разпилях ги по пода и започнах да ги разглеждам една по една. Имаше и снимки, на които сме аз и Бен; на една от тях дъвчехме нещо пред сградата на Парламента — усмихнати, но в неестествени пози, сякаш никой от двама ни не знаеше, че другият съществува. Следващата е от сватбата ни. Официална, подобаващо нагласена. Стоим пред някаква църква в облачен ден. И двамата изглеждаме някак глуповато щастливи, също както и на една друга, която сигурно е от сватбеното ни пътешествие. Седим в ресторант, усмихваме се, надвесени над полупразни чинии, а лицата ни са озарени от любов, но и от жарко слънце.
В тази се вгледах по-внимателно. Започнах да се изпълвам с облекчение. Гледах жената, седнала до младоженеца, взряна в едно бъдеще, което не може, а и не иска да отгатне, и си помислих какво ли общо имам с нея. Приликите опират до физически белези. Клетки и тъкани. ДНК. Уникалният химически подпис. Нищо друго. Тя е непозната за мен. Нищо не ни свързва, няма как да проследя пътя си обратно до нея.
Да, разбирам: тя — това съм аз; личи си, че е влюбена. В Бен. За когото току-що се е омъжила. Мъжът, до когото се будя всеки ден. Той не е нарушил клетвата, дадена в онзи далечен ден в малката църква в Манчестър. Не ме е разочаровал. Погледнах снимката и отново се изпълних с любов.
Върнах я на пода и продължих нататък. Много добре знаех какво искам да открия, макар че желаният резултат ме изпълваше с ужас. Бях се прицелила в единственото доказателство, че съпругът ми не ме лъже — онова, което би ме дарило с партньор и в същото време би ми отнело сина.
Открих го. На дъното на кутията, пъхнато в плик. Фотокопие на изрезка от вестник, сгънато на четири, с остри ръбове. Знаех какво е още преди да го отворя, но все пак се разтреперих, когато започнах да чета. Британски войник, загинал по време на назначение като ескорт на бойни части в провинция Хелманд, Афганистан, бе разпознат от Министерството на отбраната. Адам Уийлър, на 19 години. Роден в Лондон… Към листа беше прикачена снимка. Цветя върху гроб. Адам Уийлър, 1987–2006 гласеше надписът.
Скръбта ме зашемети — сякаш по-силно от всеки друг път. Изпуснах листа и се свих от болка, толкова силна, че дори не можех да заплача, и завих като ранено животно, което умира от глад и се моли за бърз край. Затворих очи и образът ми се яви. Проблесна като светкавица. Медал, който ми поднасят в черна кутия от кадифе. Ковчег, знаме. Извърнах очи и отправих молитва никога повече да не ми се явява. Има спомени, които по-добре да не се завръщат. Да си останат изгубени завинаги.