— И какво става с теб? — попита тя.
Какво да й кажа? В първия момент ми се прииска да й дам дневника си, да я оставя да го прочете, което, разбира се, не бих могла да направя. Или поне засега. Първо трябваше да си поговорим, толкова неща ми бяха неизвестни. Целият ми живот всъщност.
— Не знам — казах на глас. — Трудно е да…
Навярно й се бях сторила потисната и нещастна, защото тя почти ме прекъсна.
— Криси, скъпа, какво има?
— Не, нищо. Добре съм. Просто… — Не можах да довърша изречението.
— Скъпа? — настоя тя.
— Не знам. — Мисълта ми се отплесна към доктор Наш и онова, което му бях наговорила. Можех ли да разчитам, че няма да ме издаде на Бен? — Чувствам се объркана. Мисля, че сътворих голяма глупост.
— О, не ми се вярва — Отново мълчание — пауза или време за пренастройка? — последвано от въпрос: — Мога ли да говоря с Бен?
— Няма го — отвърнах. Олекна ми, че разговорът доби конкретност, насочи се към фактологията. — На работа е.
— Ясно.
Отново мълчание. Внезапно ми се стори, че водим абсурден разговор.
— Трябва да те видя — казах в слушалката.
— „Трябва“? — повтори тя с въпросителен тон. — А нямаш ли желание?
— Не — опитах се да обясня. — Очевидно имам…
— Спокойно, Криси, шегувам се. И аз искам да се видим. Адски много.
Стана ми приятно. Бях си въобразила, че словесната размяна постепенно ще замре, ще завърши с любезно „дочуване“ и уклончиво обещание да се чуем в неопределен бъдещ момент и така завинаги ще ми бъде отрязана още една пътека към моето минало.
— Благодаря ти — казах аз. — Много ти благодаря.
— Криси — не спираше тя, — толкова много ми липсваше. Всеки ден. Постоянно се ослушвах за проклетия телефон с надеждата, че това ще си ти. — Тя спря да си поеме дъх. — Как е… как ти е паметта сега? Какво си спомняш?
— Не знам — отвърнах. — По-добре е отпреди, струва ми се. Но все още си спомням много малко. — Замислих се за онова, което бях записала, за изплувалите образи, нейния и моя. — Спомням си един купон. Фойерверки на покрива. Как ти рисуваше. Аз учех. Но нищо повече.
— Аха! — възкликна тя. — Великата нощ! Господи, сякаш е било преди векове! Много празнини имам да попълвам! Много.
Зачудих се какво иска да каже, но не я попитах. Може да почака, помислих си. Интересуваха ме по-важни неща, които нямах търпение да узная.
Поех си дълбоко дъх.
— Живяла ли си другаде? — попитах. — В чужбина.
— О, да — засмя се тя. — Около шест месеца. Запознах се с един мъж, преди години беше. Пълна катастрофа.
— Къде? — настоях аз. — Къде замина?
— В Барселона. Защо питаш?
— Просто така — отвърнах. Имах чувството, че се отбранявам. Внезапно се засрамих, че не са ми известни тези подробности от живота на приятелката ми. — Чух от някого, че си била в Нова Зеландия. Сигурно се е объркал.
— Нова Зеландия! — засмя се тя. — Не съм ходила там. Никога.
Поредната лъжа на Бен. Все така не успявах да си обясня, не отгатвах защо по такъв категоричен начин бе пожелал да изключи Клеър от живота ми. Дали го бе подтикнал същият мотив като за другите лъжи, или си бе наумил просто да не я споменава? Нима смяташе, че така ми помага?
Ето още нещо, за което трябваше да го попитам. Крайно време бе да го предизвикам. Да му кажа какво знам и откъде съм го научила.
Разговорът ни продължи още малко — колеблив, замиращ на моменти, накъсван от дълги паузи и буйни потоци от думи. Клеър ми разказа, че за кратко била омъжена, после се развела и сега живеела с Роджър.
— Той е учен. Занимава се с психология. Иска да се ожени за мен, но аз няма да прибързвам. Иначе го обичам.
Подейства ми благотворно да си поговоря с нея, да послушам гласа й. Звучеше ми непосредствен, близък.
Почти като да се прибереш у дома. Тя не предявяваше претенции, като че ли разбираше колко малко мога да дам. В някакъв момент спря насред думата, чух я да си поема въздух, после леко издиша. Помислих си, че се готви да се сбогуваме. И си дадох сметка, че нито една от нас не бе споменала Адам.
— И тъй — изненадващо предложи тя, — разкажи ми за Бен. От колко време сте…
— Отново заедно ли? Идея нямам. Дори не знаех, че сме били разделени.
— Опитах се да говоря с него — каза тя.
Усетих, че се напрягам, като че ли без причина.
— Кога?
— Днес следобед. След като чух съобщението ти. Предположих, че той ти е дал номера ми. Не ми вдигна, но все пак аз разполагам само със служебния му телефон. Казаха ми, че вече не работи там.