Истината за моето състояние вече е съвсем близо до повърхността. Напълно възможно е някой ден да се събудя с ясно съзнание за реалността. И да открия логика в заобикалящия ме свят. Но дори и да го постигна, не мога да се надявам някога отново да стана нормален човек. Историята ми е непълна. Години са се изгубили без следа. Неизвестни остават важни факти за мен и миналото ми, които никой не може да ми разкрие. Нито Бен, нито доктор Наш — който знае само онова, което сама съм му казала, и онова, което е прочел в медицинския ми картон. Някои датират отпреди запознанството ни. Други са се случили междувременно, но аз съм предпочела да ги премълча. Тайни.
И все пак един човек може би знае повече от всички други. Може би ще ми разкрие останалата част от истината — заради кого съм отишла в Брайтън. Истинската причина моята най-добра приятелка да изчезне от живота ми.
Прочетох целия дневник. Знам, че утре ще се видя с Клеър.
Петък, 23 ноември
Сега пиша у дома. Най-сетне възприемам тази къща като своя. Изчетох дневника от край до край, видях се с Клеър и тези два източника ми разкриха всичко, което исках да знам. Клеър обеща, че отново ще стане част от живота ми и никога вече няма да ме изостави. Пред мен лежи парцалив плик, на който е написано името ми. Артефакт. Вещ, която ме допълва. Най-сетне миналото ми звучи логично.
Скоро съпругът ми ще се прибере, нямам търпение да си дойде. Обичам го. Сега вече нямам съмнения.
Ще побързам да запиша историята и после двамата заедно ще можем да оправим всичко.
Грееше слънце, когато слязох от автобуса. Светлината бе наситена с хладното синьо сияние на зимата, усещах твърда земята под краката си. Клеър беше обещала да ме чака горе на хълма, до стъпалата към официалния вход на двореца, тъй че тръгнах да изкачвам стръмната пътека, опасваща парка. Отне ми повече време, отколкото очаквах; не бях привикнала с ограниченията на тялото ми, тъй че се наложи да спра, преди да стигна върха. Някога трябва да съм била по-издръжлива, казах си. Или поне в по-добра форма, отколкото сега. Дали да не се захвана с някаква гимнастика?
Паркът представляваше обширна окосена морава, осеяна с кошчета за боклук. Жени бутаха детски колички по асфалтирани пътеки. Притеснението блокираше сетивата ми. Не знаех какво да очаквам. Съдейки по малкото изплували образи, навремето Клеър носеше предимно черно. Джинси, тениски. Добавям груби ботуши, шлифер с пагони и дълбоки джобове. Или друг вариант: дълга, ръчно боядисана на кръгове пола от някаква ефирна материя. Никоя от тези представи не съвпада със сегашните ми очаквания — като се има предвид възрастта ни, — но нямах идея какво се е променило в облеклото й.
Погледнах часовника на ръката ми. Бях подранила. Без да се замисля, си казах, че Клеър винаги закъснява. На мига се запитах откъде ми е известно това, какъв блед остатък от спомен все пак ми е останал. Толкова са много, казах си, просто не могат да изплуват. Стрелкат се като бляскави сребристи рибки в плитък поток. Реших да седна на някоя пейка.
Дълги сенки мързеливо полягаха по тревата. Над дърветата се виждаха редици от покриви, които сякаш заплашваха да се стоварят отгоре ми. Стреснах се, защото установих, че в една от тези къщи разпознавам онази, от която бях излязла преди малко, колкото и да приличаше на останалите.
Представих си, че паля цигара, жадно дръпвам, докато почувствам дима в дробовете си, и се постарах да устоя на изкушението да стана да се разходя. Толкова ми беше нервно, направо нелепо. Нямах никакво основание. Клеър е била моя приятелка, най-близката ми приятелка. Нямах причина да се тревожа. Нищо не ме застрашаваше.
Плътното покритие боя се бе подкожушило и аз се заех да изчопля надигналите се люспи, разкривайки мокрото дърво отдолу. По същия способ някой бе оставил две двойки инициали на седалката до мен, после ги бе оградил в сърце и бе добавил датата. Затворих очи. Ще свикна ли някога да не изпадам в шок, когато ми се напомни коя е годината? Вдъхнах дълбоко. Влажна трева. Лютив мирис на хотдог. Бензин.
Върху лицето ми падна сянка и аз отворих очи. Над мен се бе надвесила жена. Висока, с буйна червеникава коса, облечена в панталони и късо кожухче. Държеше за ръка момченце, прегърнало пластмасова футболна топка под мишницата на другата си ръка.
— Извинете — казах аз и се плъзнах встрани, за да направя място да седнат и двамата.