Разбирам го, той не желае да ми дава напразни надежди.
— И ти си ме убедил да се виждам с теб без негово знание?
— Да. Говорих с Бен, дори го помолих да се срещнем, за да му обясня какво предлагам, но той отказа. Затова се свързах с теб и настоях да се видим само веднъж тайно от Бен, щом няма друг начин, поне за да разбереш защо държа да се видим и какво смятам, че мога да ти предложа.
Идеята беше след тази първа среща ти сама да решиш дали да кажеш на Бен, или не, но ако предпочетеш да остане тайна, аз да ти се обаждам да ти напомням за уговорката ни, и така нататък.
— И аз съм предпочела да не му казвам?
— Да. Това е самата истина. Искаше да изчакаш да постигнем някакъв напредък, преди да му кажеш. Смяташе, че така е по-добре.
— И получава ли се?
— Кое?
— Напредъкът.
Той отново отпива кафе, връща чашата си върху масата.
— Така мисля, да. Макар че е трудно напредъкът да се измери количествено. И все пак като че ли през последните няколко седмици успя да си възвърнеш много спомени — и повечето изникнаха за пръв път, доколкото успяхме да преценим. Има и дадености, които по-често осъзнаваш, за разлика от преди. Например сега вече се случва да се събудиш и да си спомниш, че си омъжена. Също и…
Той прави пауза.
— И? — подканям го.
— Придобиваш независимост, струва ми се.
— Независимост?
— Да. Вече не разчиташ толкова много на Бен както преди.
Това е всичко, казвам си. Този напредък е имал предвид. Независимост. Мога да отида до някой магазин или библиотека без придружител. Но пък не съм достатъчно напреднала, за да го заявя с гордост пред съпруга ми. И продължавам да се събуждам, без да знам, че съм омъжена.
— Това ли е всичко? — питам.
— Важно постижение е — уверява ме той. — Не го подценявай, Кристин.
Замълчавам. Отпивам от чашата и се оглеждам. Кафенето е почти празно. От малката кухня в дъното се чуват гласове, потракване от завиращата вода в машината и всичко това примесено с шума на играещи деца. Трудно е да повярвам, че мястото е толкова близо до дома ми, а аз нямам спомен да съм идвала тук преди.
— Твърдиш, че се срещаме от няколко седмици — казвам сега на доктор Наш. — И какво правим?
— Помниш ли нещо от предишните ни сеанси? Каквото и да е.
— Не. Нищо. Напълно убедена съм, че се срещаме за пръв път.
— Извинявай за въпроса. Както ти казах, понякога имаш проблясъци. В някои дни са по-осезаеми, в други — по-бледи.
— Не разбирам. Нямам спомен да сме се срещали, нито какво се е случило вчера или онзи ден, или миналата година. В същото време си припомням някои неща отпреди години. Детството ми. Майка ми. Помня, че съм учила в университет, името на най-добрата ми приятелка. Не разбирам как тези стари спомени са се запазили, щом всички други са били изтрити.
Той кима, докато ме слуша. Сигурно не за пръв път чува тези думи. Нищо чудно всяка седмица да питам едно и също. Или да повтаряме един и същи разговор.
— Паметта е сложен процес — казва той. — Хората притежават краткосрочна памет, която съхранява факти и информация в продължение на около минута, но имат и дългосрочна памет. В нея запазваме огромно количество информация и я задържаме за неопределен период от време. Вече е установено, че тези две функции се контролират от различни части на мозъка посредством невронни връзки из целия мозък. Също така известна част от мозъка поема краткосрочни преходни спомени, кодира ги в дългосрочната памет, за да бъдат съживени много по-късно.
Той говори свободно, без запъване, сякаш материята му е добре позната. Предполагам, че някога и аз съм била така уверена в себе си.
— Има два основни типа амнезия — продължава той. — В обичайния случай човек не може да си спомни минали събития, но най-сериозно засегнати са скорошните. Например ако претърпи катастрофа на пътя, пострадалият може да не помни злополуката, нито предхождащите я дни или седмици, но е в състояние съвършено да си спомни всичко от, да речем, шест месеца преди злополуката.
— А другият вид? — питам.
— Той се среща много по-рядко. Понякога е налице неспособност да се прехвърлят спомени от краткосрочното гнездо в дългосрочното. Хора, изпаднали в това състояние, живеят за мига, помнят само непосредствено отминалото, и то съвсем за кратко.