— Бях ли добра майка? Той беше ли щастлив?
— О, Криси! — рече тя. — Да. Да. Да, на всичките ти въпроси. Това дете беше обградено с любов. Не си ли спомняш? Известно време опитвахте, но без успех. Ти направи спонтанен аборт в доста напреднал момент, после пак забременя, но извънматочно. Почти се беше примирила, че ще се случи отново, но после се роди Адам. Бяхте толкова щастливи и двамата. На теб ти харесваше да си бременна, за разлика от мен. Отвратително ми беше, че съм подута като гигантски балон и ми се гади непрекъснато. Но при теб беше различно. Ти се радваше на всяка секунда. Направо сияеше през цялото време, докато го износваше. Където и да се появеше, пръскаше светлина, Криси.
Затворих очи, за да си припомня бременността или поне да си я представя. Не успях. Погледнах към Клеър.
— И после?
— Роди го у вас. Аз присъствах до края, също и Бен, разбира се. Беше повече от удивително. Всичко изпоцапахме, естествено, и все пак беше прекрасно.
Тя спря на място и се обърна да ме погледне.
— Беше чудесна майка, Криси. Направо велика. Адам беше щастлив, обграден с грижи и обич. Не можеше и да мечтае за по-съвършени родители.
Опитах се да си припомня какво е да си майка, детството на сина ми. Отново нищо.
— Ами Бен?
Тя се позамисли, преди да отговори.
— Бен беше чудесен баща. Неизменно. Безкрайно обичаше това дете. Вечер след работа се прибираше едва ли не на бегом, нямаше търпение да го види. Когато Адам проговори, той се обади на всички да се похвали. Същото беше и по-рано, когато започна да пълзи, когато направи първата си самостоятелна крачка. Щом проходи, започна да го води в парка на разходка, да ритат топка, измисляше всякакви игри. А на Коледа! Засипа го с играчки! Тогава май за пръв път ви чух да се карате — колко играчки Бен да купи за Адам. Ти се тревожеше да не го разглези.
Бодна ме разкаяние, сякаш бях готова да поискам прошка за приумицата да не удовлетворя всяко желание на сина ми.
— Сега не бих му отказала нищо. Стига да можех.
Клеър ме погледна тъжно.
— Знам, Криси. Радвай се, че той никога не е проявявал капризи.
Продължихме да вървим. На пътеката беше спрял микробус на фирма за сладолед и ние се насочихме натам. Тоби започна да дърпа ръката на майка си и тя се наведе да му даде една банкнота от чантата си, преди да го пусне.
— Само един! — извика след него. — Само един! Изчакай да ти върнат рестото!
Детето хукна напред.
— Клеър — казах аз, — на колко беше Адам, когато загубих паметта си?
Тя се усмихна.
— На три, струва ми се. Или тъкмо беше навършил четири.
Поех си дълбоко въздух, като че ли за кураж. Усещах, че навлизам в непозната, опасна територия. Нямаше връщане назад. Това беше пътят към истината, която исках да открия.
— Моят лекар ми каза, че съм била нападната. — Клеър мълчеше. — В Брайтън. Защо съм ходила там?
Настъпи дълга пауза. Погледнах я, взрях се в лицето й. Тя като че ли се колебаеше, претегляше възможностите за решение. И после заговори:
— Не знам със сигурност. Никой не знае.
Двете спряхме, загледани в Тоби. Той вече беше получил своя сладолед и го разопаковаше съсредоточено и внимателно. Не можех да се надявам, че тя ще наруши мълчанието. Ако не кажа нещо, то ще продължи вечно.
— Имала съм връзка с друг мъж, нали?
Никаква реакция. Нито плесна с ръце, нито понечи да отрече, нито изглеждаше шокирана. Накрая ме погледна сериозно и каза спокойно:
— Да, ти изневеряваше на Бен.
Тонът й не изразяваше никакво чувство. Почудих се какво ли си е мислила за мен тогава. И сега.
— Разкажи ми — настоях.
— Добре — съгласи се тя. — Но първо да седнем някъде. Умирам за кафе.
Тръгнахме към главната сграда.
Влязохме в кафенето. Столовете бяха метални, масите — стабилни. Тук-там бяха пръснати палми в опит да се създаде някакъв уют, но илюзията се изпаряваше всеки път, когато вратата се отвореше и отвън нахлуеше студ. Седнахме една срещу друга и обгърнахме с пръсти чашите, за да се стоплим. Масата беше осеяна с петна от разлято кафе.
— Как е станало? — повторих въпроса си. — Трябва да знам.
— Не е лесно да се опише — започна Клеър. Тя говореше бавно, сякаш си проправяше път по труден терен. — Като че ли започна дълго след като беше родила Адам. Известно време беше доста тежко. Предполагам, че си страдала от следродилна депресия, макар че тогава на никого не му хрумна да определи така състоянието ти. Трудно е, нали? Да прецениш трезво ситуацията, когато си изцяло въвлечена в нея. Само в ретроспекция можем да видим истинските измерения. — Кимнах, но всъщност не разбирах. Погледът от дистанция е непостижим за мен. — Ти много плачеше — продължи тя. — Притесняваше се, че отчуждаваш бебето. Обичайните тревоги. Ние с Бен правехме каквото можем, също и майка ти, докато беше жива, но беше мъчителен период. Дори когато най-страшното отмина, ти продължаваше да живееш под напрежение. Не успяваше да се вглъбиш в работата си. Обаждаше ми се разстроена, защото смяташе, че си се провалила. Не като майка — и сама виждаше колко щастлив е Адам, — но като писателка. Беше си наумила, че никога повече няма да напишеш нищо. Когато идвах у вас, те заварвах отчаяна. Не спираше да плачеш и изобщо… — Тя въздъхна. Направи дълга пауза. Чудех се какво ли ще последва, колко по-зле може да стане. — Караше се и с Бен — продължи тя. — Започна да се държиш враждебно, защото смяташе, че му било много лесно. Той предложи да плати да вземете бавачка, но…