— Впрочем той ти прости — каза Клеър. — Никога не те е обвинявал, никога. Единствената му грижа беше да оживееш, а после да се възстановиш. Беше готов на всичко. Абсолютно. Нищо друго не го интересуваше.
Усетих прилив на любов към съпруга ми. Истинска. Без всякаква принуда. Въпреки всичко той ме бе взел в дома си. Беше се грижил за мен.
— Ще говориш ли с него? — попитах.
Клеър се усмихна.
— Разбира се! За какво?
— Той не ми казва истината. Или поне невинаги. За да ме предпази. Казва ми онова, което смята, че мога да понеса, което смята, че искам да чуя.
— Бен не би постъпил така. Той те обича. Винаги те е обичал.
— Вярно е — казах аз. — Той не знае какво ми е известно. Не знае, че пиша. Не ми говори за Адам. Не споменава, че ме е напуснал. За теб твърди, че си заминала на другия край на света. Смята, че няма да се справя. Вдигнал е ръце, Клеър. Какъвто и да е бил навремето, вече се е отчаял от мен. Не позволява да отида да се прегледам, защото не вярва някога да се оправя, но аз се срещам с един лекар. Доктор Наш. Тайно. Дори не мога да споделя с Бен.
Лицето на Клеър помръкна. Стори ми се разочарована. От мен, предполагам.
— Не бива така. Трябва да му кажеш. Той те обича. Вярва ти.
— Не мога. Вчера отрече дори, че сте поддържали връзка.
Неодобрението изчезна. За пръв път тя като че ли се изненада.
— Криси!
— Вярно е — настоях аз. Поех си въздух, за да мога да продължа. — Знам, че ме обича. Но аз имам нужда да е откровен с мен. За всичко. Миналото ми е напълно изтрито. Само той може да ми помогне. Имам нужда от помощта му.
— В такъв случай трябва да говориш с него. Да му се довериш.
— Но как бих могла? След всичките му лъжи? Как бих могла?
Тя отново притисна ръцете ми.
— Криси, Бен те обича. И сама го знаеш. Обича те повече от всичко на света. Винаги те е обичал.
— Но…
— Трябва да му се довериш — прекъсна ме тя. — Повярвай ми. Всичко ще си изясните, но ти трябва да му кажеш истината. За доктор Наш. За онова, което записваш в дневника. Няма друг начин.
Дълбоко в себе си осъзнавах логиката в думите й, но не успявах да убедя себе си, че трябва да призная пред Бен за дневника.
— Той може да поиска да прочете какво съм написала.
Тя ме погледна с присвити очи.
— Да не би да има нещо, което не искаш Бен да прочете?
Не казах нищо.
— Говори, Криси!
Извърнах глава. Двете дълго мълчахме и в един момент тя разтвори чантата си.
— Ще ти дам нещо, Криси. Бен ми го повери, когато реши, че трябва да те напусне.
Тя ми подаде плик. Измачкан, но запечатан.
— Каза ми, че то обяснява всичко.
Отпред, с равни главни букви, бе написано името ми.
— Помоли ме да ти го дам, ако някога преценя, че си достатъчно укрепнала.
Погледнах я, разтърсена от противоречиви чувства. Вълнение и страх.
— Мисля, че трябва да го прочетеш. Времето настъпи.
Поех плика и го сложих в чантата си. Не знам защо, но нямах желание да го отворя тук, пред Клеър. Навярно се притеснявах, че по лицето ми тя ще отгатне съдържанието и то вече няма да ми принадлежи изцяло.
— Благодаря ти — казах аз.
Изражението й остана сериозно.
— Криси — започна тя с наведена глава. — Има причина Бен да ти повтаря, че съм заминала.
Пауза. Имах чувството, че реалността за мен започва да се променя, но още недоумявах по какъв начин.
— Трябва да ти призная нещо. Относно причината да загубим връзка.
И ето че прозрях. Още преди да го е изрекла. Открих липсващия елемент от пъзела, причината Бен да ме напусне, моята най-добра приятелка да изчезне от живота ми и съпругът ми да ме заблуждава относно нейното отсъствие. Бях отгатнала. От самото начало. Бях отгатнала истината.
— Вярно е — простенах аз. — Господи, вярно е. Ти се виждаш с Бен. Чукаш се със съпруга ми.
Тя ме погледна ужасена.
— Не! Не!
Увереността, че съм права, ме зашемети. Лъжкиня! — исках да изкрещя. Но не го направих. Тъкмо да я попитам отново какво иска да каже, когато тя избърса дъгата под едното си око. От сълза ли? Не знам.
— Веднъж — прошепна тя, после отново погледна ръцете си в скута. — Случи се веднъж.
От всички чувства, които очаквах да ме връхлетят, най-изненадващо бе облекчението. Но точно това усетих: облекчение. Защото бе откровена с мен? Защото най-сетне разполагах с обяснение за всичко, в което бях склонна да повярвам? Не мога да кажа със сигурност. Потърсих гнева, но не го открих. Нямаше и болка. Като че ли ми стана приятно да усетя проблясък на ревност, осезателно доказателство, че обичам съпруга си. Може би облекчението идваше от мисълта, че изневярата на Бен е уравновесяващ контрапункт на моята и сега вече сме квит.