— Разкажи ми — прошепнах.
Тя продължи да гледа надолу.
— Винаги сме били близки — рече тихо. — Ние тримата. Ти. Аз. Бен. Но между мен и него не беше имало нищо. Повярвай ми. Никога. — Насърчих я да продължи. — След злополуката с теб се опитвах да помагам по всякакъв начин. Можеш да си представиш какъв ужасяващ товар легна върху Бен. Дори само чисто физически. Необходимостта да се грижи за Адам… Правех каквото беше по силите ми. Много време прекарвахме заедно. Но близост нямаше. Тогава не. Кълна ти се, Криси.
— А кога? — попитах аз. — Кога се случи?
— Тъкмо преди да те преместят в Уеъринг Хаус. Беше в най-тежкия етап от болестта ти. Адам бе неуправляем. За всички беше тежко. — Тя извърна очи. — Бен пиеше. Не много, но достатъчно. Не успяваше да се справи. Една вечер се прибрахме след посещението при теб. Сложих Адам да спи. После открих Бен да плаче в дневната. „Не мога да се преборя — повтаряше той. — Не мога да продължавам повече така. Обичам я, но това ме убива.“
Тя млъкна. Задуха вятър. Студен, остър. Загърнах се в палтото си.
— Седнах до него — продължи Клеър. — И…
Нова пауза, но картината вече бе пред очите ми. Ръка върху рамото, прегръдка. Устни, които се сливат през сълзите, мигът, когато страстта помита чувството за вина и убедеността, че не бива да отиват по-далеч, и те вече не могат да спрат.
А после какво? Секс? На канапето? На пода? Не искам да знам.
— И? — подканих я аз.
— Съжалявам — промълви тя. — Не съм го искала. А и се случи само веднъж. Почувствах се отвратително. Направо гнусно. Той също. Реших, че заради теб — а и заради Бен — трябва да стоя настрана. От чувство за вина, предполагам.
Връхлетя ме ужасяваща мисъл.
— Тогава ли той реши да ме напусне?
— Не, Криси! — буйно възрази тя. — Не си го и помисляй. Той също се измъчваше. Но не те е изоставил заради мен.
Може би, отвърнах мислено. Може би няма пряка връзка. Но ти сигурно си му напомняла колко много пропуска от живота.
Погледнах я. Все така не изпитвах гняв. Не бях в състояние да се ядосам. Ако ми бе казала, че и досега спят заедно, може би щях да се чувствам различно, но тя не го каза. Излязлото от нейната уста като че ли принадлежеше на друго време. Отпреди началото на историята. Трудно ми бе да повярвам, че има нещо общо с мен.
Клеър вдигна глава.
— И все пак не можех да не те виждам, Криси. Просто не можех. Продължих да те посещавам. В Уеъринг Хаус. Отначало през седмица-две, после през месец. Но ти се разстройваше. Ужасно. Съзнавах, че е егоистично от моя страна, но не можех да престана. Не можех да те оставя там съвсем сама. Продължих да идвам. Поне да проверя дали си добре.
— Бен знаеше ли?
— Не. Не му казвах. Не поддържахме връзка.
— Затова ли не си идвала напоследък у дома? Заради Бен ли?
— Не. Не точно. Веднъж преди няколко месеца в деня за посещение ми казаха, че си напуснала. Беше се върнала при Бен. Знаех, че Бен се е преместил в друга къща. Помолих да ми дадат адреса ти, но ми отказаха. Било в разрез с конфиденциалността. Но ми намекнаха, че ако ти пиша, те ще препращат писмата ми.
— Значи си ми писала?
Тя изпъна гръб и си пое дълбоко въздух.
— Писах на Бен. Колко съжалявам за онова, което се бе случило. Умолявах го да ми позволи да те видя.
— А той ти е отказал?
Тя се сепна.
— Не. Отговорът дойде от теб, Криси. Пишеше, че се чувстваш много по-добре. И че си щастлива с Бен. — Тя погледна настрани, към парка. — Пишеше, че не искаш да ме виждаш. Заради моето предателство. — Тя изтри насълзените си очи. — И ми забраняваше да те търся, завинаги. Най-добре било напълно да ме забравиш.
Тялото ми се вледени. Опитах се да си представя гнева, който трябва да ме е подтикнал да напиша подобно писмо, но в същото време осъзнах, че може би изобщо не съм била гневна. Едва ли съм знаела, че Клеър съществува, какво остава, че някога сме били приятелки.
— Съжалявам — казах на глас.
Тя се усмихна.
— Недей, няма за какво да се извиняваш. Ти беше права. Но аз не спрях да се надявам, че ще промениш решението си. Затова се обадих в Уеъринг Хаус и оставих телефона си. Исках да те видя. Да ти кажа истината, лице в лице. — Този път не казах нищо. — Толкова съжалявам — почти проплака тя. — Можеш ли някога да ми простиш?