Хванах ръката й. Как бих могла да й се сърдя? Как бих могла да се сърдя на Бен? Моето състояние бе обременило с невъзможен товар и трима ни.
— Да — казах твърдо. — Да. Прощавам ти.
Скоро след това си тръгнахме. Като стъпихме на равното, Клеър се обърна с лице към мен.
— Ще те видя ли пак? — попита ме тя.
Усмихнах се.
— Надявам се!
Чертите й се поотпуснаха.
— Толкова много ми липсваше, Криси. Нямаш представа.
Самата истина. Нямах никаква представа. И все пак, с нейната поява и този дневник имах шанс да се надявам да изградя някакъв смислен живот. Сетих се за писмото в чантата ми. Послание от миналото. Последният елемент от пъзела. Отговорите, за които жадувах.
— Ще ти се обадя — обеща тя. — В началото на другата седмица. Удобно ли е?
— Абсолютно — отвърнах аз.
Тя ме прегърна и заглуши гласа ми с буйната си къдрава коса. Единствената ми приятелка на този свят, единствената опора, на която можех да разчитам, заедно с Бен. Моята сестра. Притиснах я силно.
— Благодаря ти, че ми каза истината. Безкрайно ти благодаря. За всичко. Обичам те.
После се погледнахме с насълзени очи и се разделихме.
Прибрах се у дома и се приготвих да прочета писмото на Бен. Притеснявах се — дали щях да получа отговори на въпросите си? Щях ли да разбера най-сетне защо Бен ме е изоставил? И в същото време се вълнувах. Чувствах увереност — с това писмо, с Бен и Клеър на моя страна, имах всичко, от което се нуждаех.
„Скъпа Кристин — започваше писмото. — Никога не ми е било по-тежко, отколкото в този момент. Не съм се изправял пред по-трудно решение. Ето че започнах с клише, но нали ме знаеш, не ме бива в писането — това е твоя дарба! — тъй че бъди снизходителна, а аз ще се постарая.
По времето, когато четеш това писмо, надявам се, ще си наясно и ще разбереш защо реших, че трябва да те напусна. Не мога да произнеса думите, не мога да ги напиша, нито дори да ги осмисля, но то е неизбежно. Толкова дълго упорствах да намеря друг начин. Всичко опитах.
Излиза, че няма друг начин. Повярвай ми, обичам те. Никога не съм преставал да те обичам. Независимо какво се е случило и защо, не ме е грижа. Това не е отмъщение, не си го и помисляй. Докато беше в кома, проумях колко дълбока е връзката помежду ни — имах чувството, че част от мен умира всеки път, като те погледна — и разбрах, че пет пари не давам какво си правила онази нощ в Брайтън. Единственото ми желание бе да се върнеш при мен.
И ти се върна, и ме направи безкрайно щастлив. Няма да повярваш как ликувах в деня, когато ми казаха, че си вън от опасност, че няма да умреш. Не се съмнявах, че и двамата трябва да направим огромни усилия, докато наистина започнеш да се съвземаш, но ти нямаше да си отидеш от мен. От нас.
Адам беше съвсем мъничък, но знаеш ли какво? Мисля, че той разбираше.
После обаче стана ясно, че си изгубила паметта си. Без следа. Отначало лекарите смятаха, че е временно, но вместо да се оправяш, ти ставаше по-зле. Ние идвахме всеки ден. Отначало ни познаваше, но недоумяваше откъде сме се появили. Стряскаше се, сякаш изниквахме от нищото. Беше убедена, че лекарите те използват за опитно зайче. Непрестанно ме умоляваше да те взема у дома, но аз не можех. Сърцето ми се късаше, всеки Божи ден.
И ето че при едно от поредните посещения ми казаха, че си изчезнала. В неизвестна посока. Бяха съобщили в полицията, но оттам отговорили, че не е минало достатъчно време, за да влезеш в графика за издирване на безследно изчезнали, тъй че от болницата бяха пратили две сестри да те търсят.
Веднага отгатнах къде ще те намеря и се насочих натам. Има една пейка край канала; когато се запознахме, все там ходехме, и ти беше отишла там. Видя ми се толкова отчаяна; седеше по пижама и пантофи, цялата в кал. Умоляваше ме да те заведа у дома, но аз не можех. Трябваше да те върна в болницата. Скоро след това ми казаха, че се е отворило място, където да те прехвърлят. Отделение под ключ.
Не биваше да попадаш там, скъпа. Трябваше да съм по-настоятелен. Но какво можех да направя? Под въпрос бе твоята безопасност. Разбирах, че не може иначе, те сигурно бяха прави. Но никога не съм си представял, че ще е за толкова дълго.
Имаше напредък. След около година започна да си идваш у дома за уикенда. Налагаше се да заключвам входната врата, а и трябваше да внимаваме, ако излезем, да не тръгнеш нанякъде и да забравиш къде си, къде съм аз… но все пак беше нещо. Адам беше попораснал и донякъде разбираше. Беше наясно, че си различна. И че причината е заболяването ти.