Именно тогава, струва ми се, започна да става все по-трудно. Ти толкова много обичаше Адам. Не беше нужно да го казваш. Любовта грейваше в очите ти, щом го видеше. Той се втурваше към теб, ти го грабваше в прегръдките си и го познаваше, на мига. Но много скоро — съжалявам, Крис, но трябва да ти кажа това — ти си втълпи, че Адам ти е бил отнет още като бебе. При всяка среща смяташе, че го виждаш за пръв път, откакто е бил пеленаче. Молех го да ти казва кога сте се видели за последен път и той ме слушаше. «Вчера, мамо» или «миналата седмица», но ти не му вярваше. «Какво си му наговорил? — питаше. — Това е лъжа.»
Започна да ме обвиняваш, че насила те държа затворена там. Смяташе, че имам любовница. И тази друга жена отглежда Адам, докато ти си в болницата. Веднъж ме удари по главата с таблата от обяда, грабна детето и хукна към вратата. Опитваше се да избягаш, да го спасиш, но той пищеше в ръцете ти. Не разбираше защо правиш така.
Наложи се да си тръгнем. Но този сценарий започна да се повтаря все по-често, с малки разлики. Адам взе да се плаши от теб. Идвах сам, но тогава ти се разстройваше. До отчаяние. Започваше да трепериш от страх и болка. Изглеждаше напълно объркана, сякаш нямаше представа какво става. За мен знаеше кой съм, но само толкова. Нищо повече.
Веднъж се разплака, когато си тръгвах, а когато дойдох отново на следващия ден, ти още плачеше. «Не е заспивала — каза ми един от лекарите. — Плака цялата нощ. Без да спре.»
Така продължи четири дни. Не спираше да плачеш. Сама не знаеше защо. На петия ден доведох Адам и ти не го позна.
Стана му много мъчно. Той вече не искаше да идва да те вижда. Водех го, разбира се, но тогава и двамата се разстройвахте ужасно. Разкъсвах се на две, като ви гледах. Един друг се докарвахте до лудост, но никой от двама ви не го проумяваше, нито можеше да отговори защо. Беше ад.
Веднъж се обадих в болницата и попитах как се държиш, когато не идвам или не водя Адам. «Опишете ми я точно сега», така поисках. Казаха ми, че си спокойна. Щастлива. Че седиш в стола до леглото си. «Какво прави?» — попитах. И чух, че разговаряш с друга пациентка. Твоя приятелка. С която понякога сте играели на карти.
«Играе карти?» — изумих се аз. Не можех да повярвам. Да, потвърди гласът по телефона. Проявявала си голямо умение. И ти доставяло удоволствие. Всеки ден се налагало наново да ти разясняват правилата, но после си биела всички наред.
«Щастлива ли е?»— попитах тогава. «Да — отвърнаха ми. — Да. Тя винаги е щастлива.» — «Спомня ли си за мен? — попитах. — За Адам?» — «Не, и когато не ви вижда.» Така ми отговориха.
Причината бях аз, Крис. Моето присъствие. Не знам защо — може би ти напомнях за онова, което бе загубила. Въпросът е, че именно аз те разстройвах, аз и Адам. Тогава, струва ми се, реших, че трябва да те измъкна оттам, да те настаня другаде, дори да останеш там завинаги. Може би вече съм знаел, че някой ден ще се видя принуден да те напусна.
Така и направих. Намерих място, където можеш да останеш колкото е необходимо. И да бъдеш щастлива. Защото наистина ще бъдеш щастлива, без мен, без Адам. Няма да знаеш за нас, тъй че няма да ти липсваме.
Толкова много те обичам, Крис. Искам да знаеш, че това е истината. Обичам те повече от всичко на света, още от мига, когато те видях за пръв път. Но трябва да осигуря на нашия син истински живот, какъвто заслужава. Скоро ще порасне достатъчно, за да разсъждава самостоятелно. Искам да запази щастливи спомени от теб, неговата майка. Няма да го лъжа, Крис, всичко ще му кажа, когато стане достатъчно голям да го разбере. Ще му обясня защо съм стигнал до това решение. Ще му кажа, че дори да има огромно желание да те види, ще се натъжи безкрайно. Може би ще ме намрази. И ще ме обвинява. Мога само да се надявам да има търпение. Но това е правилното решение. Единственият начин. Искам той да бъде щастлив. Искам и ти да си щастлива. Дори щастието за теб да е постижимо без мен.
От известно време си в Уеъринг Хаус. Като че ли свикна с обстановката. Спокойна си. Вече не изпадаш в паника. Всекидневието ти има определен ритъм. Което е хубаво. Тъкмо това исках за теб. И вече е време да си вървя.
Опитах се да ти обясня всичко това очи в очи, но не мога, скъпа. Ти твърдиш, че си разбрала, после аз си тръгвам или просто излизам от стаята да говоря с лекарите или да разменя някоя дума с Никол, Мери, или която е на смяна и когато се върна при теб, всичко ти е като изтрито. Убийствено е да те гледам така.